Улични потайности - Хриси Евтимова

 Смрачаване. Улиците опустяваха, а мъглите изпълваха мрака. Виждаха се само закъснели работници или собственици на малки магазинчета. Всички бързаха да се приберат.

 Студ изпълваше площада. Бе пусто. Мяркаха се само една-две котки или самотен гълъб на дървените пейки. Но онази вечер на мегдана се бе озовал моят приятел Евтима. Един благ човек, не много стар, караше ги около 50-те, с руса коса и гъста брада, а сините му очи бяха пълни със спомени, любов и доброта. Та той седеше сам на една пейка и палеше  цигара след цигара. Защо ли беше сам? Явно бе притеснен, защото доста обичаше цигарите си и ги пестеше, а тогава хвърляше фас след фас. Приближих  се бавно. Чакаше ли някого?

 След около 5 минути се чу глъчка.Смях,провиквания и песни се блъскаха като замаяни хора в съседните сгради и създаваха ехо, което превръщаше звуците в ужасна какафония. Иззад ъгъла се показа “ Групата на Българските сърца”,а именно – Петър Фотев, Тодор Кинжала, Скенджата, Иван Бъчвата и Стоян Родопски. Видимо пияни те се бутаха един в друг, крещяха си и се смееха гръмогласно.

 Не след дълго на Евтима му свършиха цигарите. Той стана, прибра табакерата и запалката си,огледа се и извади револвер. Насочи го към небето и изстреля един куршум. Всички замлъкнаха. Гръм внесе смут и сякаш все още кънтеше сред мегдана. Гробна тишина.

 Усмивка. Евтима махна с ръка и групата се подреди в индианска нишка. Някои  ту залитаха, ту замахваха наляво-надясно. Въпреки това те тръгнаха като бойна дружина след Евтима. Аз ги поледвах също.

 Тези хора нямаха пари, но бяха богати. Вярно, само някои работеха за добра заплата. Другите нямаха такъв късмет – къртовски труд за има –няма 10 лева. Тези народни хора бяха богати не с парични възможности, а с ценности, любов и честност. “Българските сърца” се уважаваха много, дори едно от съцата да спре. Грижеха се за семействата си взаимно и винаги си помагаха. Никога не оставяха някого в безизходица.

 И нали вървяха, а аз след тях, какво стана, как се отплеснах? Обърнах се и видах Евтима. На улицата седеше бездомна жена, която видимо трепереше от студ. Тя прегръщаше силно едно малко, рошаво кученце. Евтима се наведе, извади запалката от джоба си, просегна се и запали един кашон. Огънят напълни очите на жената. Евтима  подаде запалката си и сложи в ръката й няколко левчета. Тя се усмихна и благодари.

 Седнах на земята и гледах в една точка. Мислих и мислих. Колко болка и самота се крият сред улиците? И ето – само еднин жест може да превърне тъгата в радост. Преди бях виждал всички възможни улични картини – смеещи се деца, плачещи семейства, непослушни калпазани, бездомни души и животни без шанс за любов. Тежка съдба носеха...

 Докато размишлявах ненадейно чух името си. Нима приятелите ми говореха за мен?

 -Ех, този Камбоджата, Камбоджата! Опасен беше, всекиму помагаше!- каза Бъчвата с усмивка.

 -Такъв силен човек бе, а сега...

- Не разбирам какво имаш предвид под “сега”- обади се Евтима – остава си добряк и това е! Ей тука на тая улица се изгуби като сянка. Потъна някъде от моментен гръм. Ех , какви мистерии крият българските улици...

 Още като чух думите на Бъчвата ми стана напълно ясно. Темата не бе приятна за никого. Говореха за това, как съм умрял.