Човешки потайности - Траяна Димитрова Янакиева

Здравейте. Казвам се Тиъдри и съм на 18 години. От както се помня най-любимото ми нещо е да пътувам  и опознавам нови места. Майка ми е стюардеса, а баща ми пилот, това обеснява доста. Досега съм обиколил много места по света, но преди около година реших да  попътувам из България. И така се озовах във влака, пътуващ към София.

И така обхождам купетата като се чудя в кое да се настаня. Сякаш искам да е възможно най- усамотено, за да мога да се наслаждавам на гледката на спокойствие. За мой голям „късмет” първите няколко бяха заети. Добре, продържавам напред. Следващото- заето, това след него-също. И когато почти стигнах до края на влака след дългото търсене най-накрая като по чудо намерих свободно купе. Настаних се удобно на седалката до полуотвореия прозорец и си отдъхнах, защото мислех, че отново щеше да ми се наложи да стоя в коридорчето. Честно казано не обичам толково много влаковете в България, но те са евтин начин за пътуване, затова нямам друг избор.

И когато вече мислех, че съм сам  чух някакъв женски глас, който очевидно не беше кондукторът. Попита ме дали беше свободно и понеже трябва да съм учтив и джентълмен, без да я погледна казах , че може да влезе. Ах, защо го правя. Знам че искам да съм сам и все пак когато ме попитат за място до мен от доброто си възпитание разрешавам. Знам, че така давам достъп до личното си пространство, а не искам. Какво да се прави, очевидно нама да се променя...

Момичето седна тихо на седалката срещу моята и също се загледа през прозореца. Така стояхме без да обелим и думичка. Измина около половиин час в който дори и не се поинтересувах да видя своята „събеседница”. Когато ми омръзна да гледам прозореца отклоних поглед, за да я огледам  но набързо. Носеше синя рокля, черно кожено яке, беше с дълга черна коса и  зелени очи. За секундите, които я погледнах ми изглеждаше доста мила, но това не ми беше достатъчно. Някак си това момиче успя да привлече вниманието ми, а това повялвайте ми е доста трудно, и исках да я погледна отново. Когато вдигнах глава да погледна в нея и тя вдигна поглед към мен. Тогава и двамата склонихм глави и отново се насочихме към прозореца.

Тази ситуация се повтори няколко пъти, но с всеки следващ път тя привличаще вниманието ми все по-силно и по-силно. Зелените`и очи блестяха някак особено на слънчева светлина и това ми беше толкова интересно. По едно време когато пак бяхме втренчени в прозореца тя се престраши и каза:

-Само ще се гледаме без да си кажем и думичка ли?- попита тя с малко насмешка в гласа- Не че имам проблем с това- побърза да прибави- Между другото името ми е Мадлен- представи се тя.

Мадлен...интересно име. Подхождаше и все пак. Понеже не исках да се появи неровката тишина, побързах да се представя.

-Тиъдри, приятно ми е. Имаш много хубави очи.- сериозно ли само това успях да измисля. „Хубави очи”  това е толкова изтъркано и банално.- Тоест рядко се срещат хора със зелени очи..- прибързах да добавя. Може би ще е добре да спра защото не ме бива в правенито на комплименти.

- Да, благодаря. Често ми го казват. И твоите не са си за подценяване.- грейна една широка усмивка на лицето и.

Продължихме разговора. Още дълго време обсъждахме различни неща. Оказа се че и нейните родители се занимават с пътуване и че това е най-любимото нещо и на двама ни, слушаме една и съща банда иимахме доста общи интереси . Неусетно стана около 22:30 вечерта и оставаше около половин час до пристигането ни в София. И сега какво? Попитах я накъде отива и тя ми обясни, че се прибира в квартирата си за седмицата. Разказа ми за плановете си другата седмица отново да пътува и дори ме покани да отида с нея. Разбира се не отказах, все пак нямах никакви планове- като нея бях решил да взема една година почивка между училище и университета.

И ето. Доиде моментът, в който влакът наближи гара София  и щяхме да се разделим. Влакат забави по релсите и накрая спря. Като джентълмен слязох първи от влака и подадох ръка на дамата. Решихме да се поразходим из града. Наближаваше Коледа и улиците бяха накичени със толкова много украса и коледното настроение е усещаше навсякъде.За нещастие у хората сякаш това настроение го нямаше. Всички си вървяха най-спокойно и дори не обръщаха внимание на обстановката. Не бях се прибирал от около две години, но се беше променило особено.  Всичко изглеждаше различно от това което го оставих преди. Тогава буквално знаех всяка улица, а сега сякаш бях на чуждо място.

Вървяхме по Витошка и аз не можех да повярвам колко много хора имаше. Но колкото народ толкова и бездомници и одърпани деца имаше. Това направо късаше сърцето ми. Припомних си защо пожелах да замина. Въпреки това със Мадлен си прекарвахме чудесно. Видях че и стана студено и хванах ръката `и. Не мисля, че `и беше неприятно, защото тя  стисна моята още по-силно. Когато влязохме в едно кафене, за да си вземем горещ шоколад, и сервитьорката ни попита дали сме двойка, се досетихме, че трябва да пуснем ръцете си и двамата се изчервихме даже повече, не само заради студа.

След като изпихме напитките решихме, че е крайно време да се прибибираме. Късно през нощта беше и реших да я изпратя до тях. Когато стигнахме ми благодари и ме прегърна. Последва целувка от моя страна и си тръгнах. Взех едно такси и отидох в апартамента на родителите ми. Имах номера `и  и се обадих няколко пъти след това да се разберем за следващото пътуване.

И така след няколко години вече сме щастливи заедно. Тя се изнесе да живее при мен. Година след това `и предложих и сега сме едно семейство. Само като се замисля как не исках да допускам никой до себе си, а сега не мога да си представя живота без нея. Ах, странно нещо е съдбата.

Край

Автор:, 15г.