*** - Миглена Богданова

Усещах се безтегловна, но в същото време краката ми бяха направени от олово. Сърцето ми биеше прекалено бързо, за да се отчете пулса. Сякаш тласъците се бяха слели в един непрестанно отворен тунел, през който кръвта течеше бързо. Ушите ми бучаха и виждах размазано, но единственото, което трябваше да направя, е да продължа да тичам. Крачка след крачка. Дъх след дъх. Притиснах раницата още повече до гърдите си, сякаш исках да я погълна и тя да бъде защитена в тялото ми. Вече не чувах шума зад себе си, но това не означаваше, че те не са там. Изведнъж изгубих равновесие и паднах на колене, инстинктивно хващайки най-близкото нещо, предотвратявайки шанса лицето ми да се срещне с пода. За жалост това нещо се оказа нажежената тръбата, през която минаваше парата от пещите в кораба. Усетих хиляди танцуващи игли по дланта си. Отдръпнах я бързо, но бях изгубила чувствителността си. Сякаш ръката ми се бе разтопила и останала върху горещия метал. Нямах време да проверя дали наистина е така, защото веднага притиснах чантата до себе си и станах бързо. Потта влизаше в очите ми и дробовете ми горяха заради горещината, но продължавах да тичам все по-навътре. Опитах се да фокусирам и да си поставя за цел една точка пред мен, но бе прекалено трудно дори да движа краката си. Досега не бях слизала в котелното и определено това не бе любимата ми част от кораба. Усещах как ръката, която изгоря, се беше долепила до раницата, сливайки се с нея.

Изневиделица усетих как краката ми се преплетоха и вече не докосваха земята. Озовах се на пода с раницата под тялото си. Претърколих се по гръб, гледайки тавана. Два силуета се оформиха над мен и усетих как няколко силни ръце ме повдигат. Подпряха ме на стената и вече виждах почти нормално. Чифт сиви, студени очи изпълзяха от мрака и високата му фигура застана срещу мен. Беше задушаващо горещо, но в момента, в който го погледнах, студени тръпки минаха през тялото ми.

–        Дай ми раницата – каза спокойно, но настоятелно.

–        Не. Имам изрични инструкции да я дам само на Ана Петрова – едва изрекох, опитвайки се да не хриптя, заради недостига на въздух.

Видях как стисна ръцете си в юмруци и златният му пръстен проблесна. Чух сухия му, висок гърлен смях, напомнящ на хиена в безлунна нощ. Смях, който кара гърдите ти да се свият и кожата ти да настръхне до болка.

–        Не искаш да си играеш с мен – гласът му стържеше като ренде. – Не трябва да си играеш  мен.  

Приближи се повече и усетих дъха на цигари, от който трахеята ми се сви. Стиснах зъби, за да не повърна и отново се опитах да фокусирам, приковавайки поглед в прекалено гладкото му лице, чието единствен недостатък бе белег под лявото му око. Белег, който аз бях направила. Бездушните му очи ме пронизваха и в тях виждах отражението си на безпомощен заек пред вълка. Нямах изход. Държаха ме двама силни мъже, които бяха способни да счупят костите ми с една леко движение. Пред мен стоеше той и със сигурност имаше зареден пистолет. Нямах оръжие. Нямах сили. Знаех, че агентите чакат да се появя на палубата, за да дам сигнал и тези пред мен да бъдат арестувани.

Отклоних поглед от сивите му ириси, които сякаш изсмукваха душата ми. Очите ми попаднаха на рубинения му пръстен, отразяващ леката светлина в котелното. Плъзнах погледа си по тръбите, които се бяха издули от нажежен въздух. Видях как болтовете, които държат пръстените на тръбите, едва стоят на мястото си. Бяха надули пещите, защото се очакваше силна буря и капитанът искаше да я избегнем. Забелязах пожарогасителя на стената. До него в кутията имаше чук. Какъв е бил замисъла на човек да сложи чука вътре? Тогава ми хрумна идея. Беше налудничаво, можех да умра, но имаше и минимален шанс всичко да си дойде на мястото. Трябваше поне да пробвам. Щях да умра така или иначе, ако остана така приклещена. Тялото ми обаче тежеше повече от всичко на света. Нямах въздух, органите ми се бяха разтопили. Но имах воля. И това ми би достатъчно.

Видях как той кимна на мъжете до мен и единият от тях посегна към раницата ми, която бях стиснала до болка. Вдишах дълбоко и приклекнах, изненадвайки ги. Те не очакваха това и ме изпуснаха. Дръпнах ръката на сивоокия, но той се опита да ме изправи. Захапах палеца му с все сили и усетих кръвта в устата си, придружена с вик от негова страна. Издърпах рубинения му пръстен и побегнах към най-нестабилната тръба от кораба. Бях разглеждала чертежите достатъчно пъти, за да съм убедена, че е тя. До нея беше пожарогасителя в стъклена кутия. В опит да сложа пръстена на ръката си, го изпуснах на земята и той влезе под една от тръбите, които бяха близо до пода. Веднага паднах на колене, бъркайки под тръбата. Кожата ми изгоря при допира, но това не беше важно сега. Сложих го успешно, на пръста си, но тогава две ръце ме сграбчиха. Без да мисля, повдигнах дясната си ръка и го ударих с лакътя, усещайки, че уцелих зъбите му. Той ме пусна бързо. Не знаех дали все още дишам. Единственото, което чувствах бяха ударите на сърцето ми. Събрах всичката си останала сила, удряйки с юмрук стъклото. То се раздроби. Пръстенът ми трябваше именно за това – без него щях да счупя ръката си. Взех огромния пожарогасител, който рязко ме дръпна надолу. Противодействах му с всички възможни сили, дърпайки го към мен. Обърнах се към тримата мъже зад мен. Всичко се случваше така, сякаш отнемат години, но всъщност едва бяха минали няколко секунди. Насочих пожарогасителя към тях, изпращайки пяната към лицата им. След като ги бях дезориентирала, следваше трудната част. Повдигнах чука и го стоварих върху уязвимата тръба. Нищо. Те започнаха да се повдигат, чистейки лицата си от пяната и търсейки ме с ръце. Вдигнах чука отново, влагайки всеки мускул в този удар. Тръбата подаде и се раздели на две. Горещата пара, излезе, пълнейки тясното помещение. Грабнах чантата бързо, минавайки през вратата от другата страна. Обърнах се назад, за да видя дали се е получило. Те бършеха пяната от лицата си, изправяйки се. Минаха през горещата пара, която продължаваше да излиза от тръбата, но тя бързо изгори лицата им, които се покриха с мехури.

 Забързах нагоре по стълбите. Чувствах как с всяка крачка се приближавам до спасението. Всеки мускул в тялото ми крещеше, всяка част искаше да се предаде, кожата ме болеше. След малко вратата се появи пред погледа ми. Усетих вълна на облекчение, принудих се да дишам за поне още една минута. Вече вкусвах студения атлантически въздух, когато нещо масивно се стовари близо до крака ми, чупейки плочката, на която бях стъпила. Обърнах се ужасена, виждайки костюмираното чудовище да пълзи по стълбите, държейки чука в ръце. Бях взела пръстена му. Кожата на лицето му бе изгоряла, а от устата му течеше кръв. Имаше пяна от пожарогасител по костюма си.

–        Няма да ме победиш, гадно изчадие на Ада! – изсъска той.

Нямаше да позволя на това същество да ме спре. На собствения ми баща. Не бях сигурна дали мога да го предам и да му причиня всичко, което предстои. За момент се разколебах. Но след това се сетих как ме пребиваше системно… Как уби мама пред очите ми. Приближих се към него, а той замахна с чука към мен. Приклекнах и метала се заби в стената. Той не можа да го освободи и аз го избутах, взимайки чука, и стоварвайки го върху коляното му. Чух отвратителния звук на чупещи се кости и разкъсваща се плът. Застоях се за секунда, гледайки как се гърчи от болка – и не знам дали това ще ме прати в Ада – , но не изпитах ни най-малко съчувствие. Изкачих последните няколко стъпала до вратата, отваряйки я. Студът ме обгърна, връщайки ме към живот. Влезе в дробовете ми и за първи път от час усетих притока на въздух; плъзна се по кожата ми и успокои раните ми; вля се в кръвта ми и укроти сърцето ми; взе частите, на които се бях раздробила, и ме сля отново в едно. Видях агентите, които ме чакаха. След като забелязаха в какво състояние съм, веднага се спуснаха към мен, помагайки ми, а няколко човека слязоха долу, за да арестуват баща ми и хората му.

Това беше. Краят на операцията. Организацията бе разбита, както и всичките ѝ клонове. Престъпниците бяха заловени. Бях свободна. Вече можех да се върна към нормалния си живот. Знаех, че никога нямаше да съм обикновен човек. Щях да стоя на нокти и да следя всяко движение на хората около мен, готова всеки момент да се защитя. Но щях да бъда сигурна, че съм изпълнила всичко; че съм се превърнала във възмездието, което толкова много години търсех.

Вдигнах очи към небето и на хоризонта видях приближаващите се буреносни облаци и светкавиците, които ги съпровождаха.