Софийските тайни на София - Гавраила Демерджиева

Погледнах през прозореца унесено - смрачаваше се. Гонеха се шумно жълто- зелените листа, по тротоарите, смесили се с обезумялата тълпа и всеки бързаше за някъде. А аз подпряна наблюдавах си сама- стресна ме стария и скърцащ часовник на стената. Наметнах шал с паета и ресни. Елегантно взех под мишница червеното си портмоне. Нали съм горда софиянка, маниерът ми е задължителен в това. Да си побързам и аз до съседния бакал за хляб, че този от три дена си го ям, сама.

Крачеше гордо с високите си токчета, много млада и красива жена. Ръцете й бяха пълни със скъпи покупки. Шалът ми как се закачи на хартиените й големи торби?! Залюлях се и паднах, а тя даже не разбра. Продължи да крачи гордо и безхаберно. Миновачите задържаха за секунда, любопитни си и разочаровани погледи, отдалечавайки се. Само една старица, като мен ми подаде ръка, за да се изправя. Дъхът ми бе сепнал, от притискането на лакътя в ребрата, с който придържах елегантно портмонето си. Нарече ме "лелче" с предложение да ме придружи до съседната пейка. Изгледах я втренчено, беше по- стара и смачкана от мен. Изправих се гордо и отдръпнах ръката. Поех си въздух много внимателно, на малки дихания, но в ребрата ми имаше остра болка. Седнах на въпросната пейка, облягайки гърба си назад- така не болеше. Взимах си по- дълбоко и по- дълбоко въздух.
Вече беше се стъмнило достатъчно за да блесне, шарена и красива София.
 Ех, София, само ти ме познаваш истински и знаеш всичките ми тайни.
    Бях само на четиринадесет години, когато дойдох с автобуса от моето село, за което на никого не казах и няма й да кажа, а и да кажа, никой няма да се интересува.
 И отново сама, ей така, седнала на пейка, но на автогарата. Заглеждаха ме, оглеждаха ме, а аз си седях с часове. Лъжех шофьора, че съм си изгубила парите и плачех, за да ме върне обратно. Тези мой, тайни разходки ги правех на две или три седмици. Шофьора вече не ми вземаше пари. Беше дърт извратеняк, който искаше да гледа малките ми напъпили гърди, които понякога му давах да пипа. Водеше ме в закусвалнята на автогарата, за да ме нахрани, а аз оставах с уговорката, че ще ме прибере вечерта. Сервитьорът беше забелязал похотливите погледи върху мен. Често си намигах, един на друг. Когато оставах сама ме молеше да му помогна с празните чаши и ми пускаше ръце зад бара - е нали ме черпеше, от време на време и аз нямах нищо против. Една сутрин влезе господин с тъмно синьо сако и бели обувки. Носеше два кашона. Сервитьора ехидно му се притече на помощ - оказа се собственика.
Поръча си кафе и седна на моята маса. Попита ме за името ми - не бяха го правили, наричаха ме "момиче" или "сладуранке". Бях се втренчила с него и той отново ме попита. Казах стреснато: -Суфия. Той ме поправи: - София. Бях си го измислила на секундата, макар и грешно.
Така станахме адашки и приятелки. София – Суфия, а по- нататък в живота още повече щяхме да си приличаме и да делим една съдба, една уресия.

   София – красива и величествена, бленувана, желана и преследвана. София- гордо рушаща се, омерзена, продавана и търгувана.

   И така, собственика ми предложи да беля картофи, да мия чинии, да ме води по скрити хотелчета с вани и там тайно да мия срама си, но той не се отмиваше, а все  по- голям ставаше. И ще прозвуча вулгарно прехварила се, но за две или три години станах знойна, красива и търсена жрица на любовта. Крачеща важно по жълтите павета, като онова момиче с високите токчета, което ме събори. Да, важно стъпвах, защото в малкото ми тефтерче имаше записани телефонни номера и имена на най- видните лекари, адвокати, депутати и съдии от София на малката Софи.

   София ги познаваше по- добре от мен, беше осквернявана, ограбвана, повече от мен.

Колкото по- видни бяха тези господа, толкова по- вулгарно и долно се държаха те. Мислеха се за недосегаеми. Но и аз не им прощавах. Напиваха се, като помияри, карах ги да ми плащат двойно и често си правех сама скъпи подаръци- часовници, златни верижки, масивни ланци. Самите те ме бяха възпитали да се държа примамливо, кравиво, долно и коварно.

   Бях на 36 години когато се случи – забременях. Почти в застаряваща възраст, щях да ставам майка. Може би ще се зачудите дали зная кой е бащата, но и аз самата незнаех, те бяха толкова много. Но едно знаех, имах добро състояние в банката и голям, просторен апартамент в центъра на София.

   Реших да го родя. Беше момченце, кръстихго с твоята буква София – нарекох го Самуил, за да е силен, смел и властен. Една нощ отворих прозореца, взех бебето си и го вдигнах високо и изрекох на висок глас: „- Ето, София, твоята София ти роди син! Заклевам те, заклевам се, че ще го направя най- учения, виден и уважаван господин!“

Минаваха си годините, детето си растеше здраво и от нищо не лишавано. Свиреше на китара, учеше чужди езици, получаваше награди по математика. Частните учители на които плащах, даже го изпращаха до вкъщи с усмивка. А аз бях намалила темпото, бях дискретна и потайна.

   Самуил следва в Америка, прибра се жив и здрав, и с много успехи. Млад и красив, незнайно на кого, обичам очите. С неговата изградена биография от успехи, веднага го приеха на работа в общината. Записа втора магистратура, а поетовете които заемаше, ставаха по- видни и по- важни. Вечер когато се прибираше започна да говори за работата си, за срещите и по- често започна да споменава, онези свой видни колеги и приятели от моето тефтерче. Но и това се случи, това което зорко пазех- достойнството, честа и съвеста на моя смел и силен Самуил. Животът ми бе продължил доста години, нанизани като перли, скрити в мръсна, прашна и черна кутия, без блясък и светлина. Но моето беше на светло под слънцето. Стоеше на високо в обществото. Но както казах за перлите, аз се сдобих с няколко черни- диабет, високо кръвно. Една сутрин реших да го зарадвам с топло кафе, а аз доста го изплаших с хипертонична криза. Не помня как ме е завел в болницата по пижама и халат. Събудиха ме болките над гърдите, бях се изгорила сериозно от кафето. Моето момче сстоеше до мен, но ме гледаше странно, много въпросително и укорително. Прибра ме вкъщи и ми отвори вратата към моята стая. Вдигна ръка и ми каза да изчакам. Отвори онзи четирикрилен гардероб, а очите му горяха.

   Там бяха наредени през годините, перуки- червени, руси, черни, лъскави и ексцентрични дрехи и колекцията ми със скъпита им гравирани Ролекси, веришки и ръкавели. Беше познал доста от имената, а накрая извади малкото ми тефтерче от джоба си. Бях длъжна да му разкажа всичко. Искаше всички подробности за всичките 72 видни имена в списъка. Никога не съм работила на улицата. Ходех в най- скъпите ресторанти, там ги опознавах и разучавах и след това бях препоръчвана на други като тях. Мога да се нарека скъпа събеседница, любовница, приятелка. Разговорите бяха до изгрев с бутилка в уиски в ръка.

   Цяла седмица не отиде на работа. Тъкмо бях заспала и ме събудиха силни удари от блъскане на шкафове. Беше си приготвил всички негови вещи и каза, че се изнася и никога повече няма да живее с мен. А ми беше обещал, че даже да се ожени, винаги да е до мен. Размаха онзи малък тефтер, но беше приготвил и всички мъжки бижута.

С треперещ глас ми каза, че няма да пропусне никого и щял да влезе лично в живота им, докато не открие, кой е баща му.

   Повече не го видях. Не ме потърси. Не отвори моята врата. Но това са вече неговите софийски потайности. Неговата голяма битка. Спокойна съм, защото създадох силен, интелигентен и успял човек. Пред каквото  и да се изправи в живота, аз зная, че ще успее да се справи.

   Една сутрин беше дошло писмо за мен. Отворих го любопитно. Беше ми открил сметка- не че имах нужда от неговите пари. В съзнанието ми изплува, онзи негов мъртвешки поглед. Разплаках се. Не ме бе забравил . Стана ми мило и свидно. Сгуших се в писмото и си поплаках. Доста студено ми стана на тази пейка. Моят ексцентричен шал не ме топлеше. Изкашлях се и ръката ми се напълни с кръв. Подмишницата ми беше се подула. Ребрата ми бяха счупени и бяха направили беля или пък не, може би щяха да се отворят врати към по- добри и красиви светове. В червеното си портмоне пазя неговата визитка. Гордо съм написала- сина ми! Ще му се обадя. Надявам се да ме погребе тайно и без много шум.

    Е, това е! Мила, моя София! Ти знаеш моите потайности, но искаше да ти ги разкажа през моите собствени очи. Но аз ти ги разказах, улекващо, освобождаващо, като на стара и добра приятелка с която сме делили еднаква орисия и съдба. Сега ти казва сбогом с тъга и възхищение, онова малко момиченце от село Стойка.