ЖЕНА ЗА ЗАТВОРНИКА - Михаил ГУНЧЕВ

          - Какво да ти разкажа? И как? Как? Обещах ти, вярно, но… всичко вече е минало. И няма изказ! И не зная да го ровя ли!? Споменах ти преди време за него. Изгоря сърцето ми. По Никола, по моя Лакьо! Нямам вече сърце! По тоя мъж изгоря! Въглен е, въглен чер съм… Ох, божичко!

          Гроздена прехапа устни и замълча. Хубава, налята като зарзала приесен жена, слязла сякаш току-що от платно на Майстора, боите от четката му още незасъхнали. Ухае тя от многото дарове божии и измежду тях – чувствителна тая душа, пише тя красива проза, но не й позволява да диша тоя целебен въздух домашният й цербер, болезнено ревнив… той не я заслужаваше, „моят стопанин Сотирчо”. Никакво общуване с писатели, кръжоци, табу!, няма такива глезотии, не разрешава стопанинът и толкова –  болезнено бди над робинята си. Знаех и проумявах го бавно и неутешимо. А тя се бореше със себе си, затрупва мечта подир мечта дълбоко под пластове женски тегоби, бе вече баба и чак прабаба се стяга да става, а животът все продължава изневиделица да пуска кълнове – в тялото, което не иска да остарява, в душата й светла, но изпепелена; тя ги мачкаше, знаех, досещах се за това и скрито и за себе си я жаля. Сякаш за нея бе въздъхнал оня поет – Йосиф от Карловско преди години: „Сега си тъжен клас, узрял за жътва…”. Така я съзирах сега аз горката Гроздена – узряла за втората си жътва жена, сломена от невъзможността да я докосне сърп, оня сърп дето го сънува и наяве… А бе тя готвачка по професия и то каква! И както й бяха ароматни манджите, тъй уханно бе и онова, крито от околните и писано… само за себе си. Понякога се решаваше, вади нещо от кухненските си крепости и надниквах аз сякаш в душата й – сащисан от сътворената красота! Когато мисъл за тая жена ме сепне, все, кой знае защо, се сещам за Ясна поляна и оня лъв – ясният Лев Николаевич Толстой, оня мужик-господар; крачи широко той подир плуга, ветрец издува мократа рубашка, отвява библейската му брада, прелъсква под есенното слънце обърнатата от лемежа, отдала му се земя, на душа му е ясно и светло, оре нивата на безсмъртието… И съзирам го сетне наобиколен, вдъхновен накачулен от влюбените погледи на неговите крепостни мадони…, ах, каква прелест! Но тук, тук… Едно дарование чезне под светлия, но и жесток алков на съпружеската клетва. А душата, душата е жива. И жадна… И не само тя.

          Гроздена метна бърз поглед по лицето ми, като да бе прочела тия ми мисли, като да диреше милост, потули зелените искри в очите си, толкова невинни и въздъхна.

 - Ще ти го разкажа, но няма да споменаваш името ми, пиши „Потайности на една непозната” или каквото там намериш, но не искам това, което чуеш от мене да се разчуе! Скрий ме! Под чуждо име. И мъжа ми, и него! Но Лакьо, Никола  запази! С името си. Някога, ако даде Господ да прочете разказа ти, да сети, да узнае, че съм го искала…, че още е на сърце ми… Обещай ми, обещай ми!

          Къде ще отида, такава жена, такава жена ме моли и аз, ловецът на сюжети и потайности, няма как – обещавам! И я скривам. Под друго име. И балнеохотела – само с инициал „Ръ” Но съмнение пропълзява – дали ще мога всичко да предам така, както го чуя, щото нейният разказ ще живее през сълзи, вече го подозирам, вече го зная.

 - Аз съм само една готвачка... Ти го знаеш. Да, това съм аз. А за внучката съм фея. Веднъж най-малката ми внучка Йоанина каза: „Бабо ти си Фея!” Как така Фея, бе? „Фея си! Ти си Фея под прикритие! Ти изпълняваш всякакви желания. Вълшебна Фея!”

 - Детето е право, ти наистина си Фея, една вълшебно изваяна посред казани и тенджери в кухнята на хотела, и уви, загубена за литературата. А сега изпълняваш и мое желание…, и ми разказваш. Една фея, която сама не се познава!

 - Ох, не ми говори тия неща! Знам и… не знам какво съм! – ръката й едвам плахо докосва моята, - почвам.

          В един период от моя живот работех в „Оранжериите”. Бе време, години – оранжериите в милия ни градец живееха пълноценен, може да се нарече и многоцветен живот. Под плътните стъкла на блоковете, които блестяха като огромни лещи на гигантски златен телескоп, се радваха на топлите лъчи подранилите домати, начело с прекрасният „Идеал” – Цар доматен, зеленееха нежните обички на краставиците, а под обгриженото топло одеяло на пръстта тихичко си шушнеха, почти нечуто, ранобудните дечица на добрия татко Картоф… Бе време толкова красиво, толкова многоплодно! На душата ми бе равно, спокойно…  имах деца, вече и внуци, какво повече, имах и един син, най-малкият, почти абитуриент. Но дойде и усилно време – не достигаха вече ръцете на работливите циганки и немногобройните българки за прибиране на плода. Управата взе да стяга две помещения в долния етаж на „администрацията”, да ги пригажда за спални помещения. И докараха затворници, един отряд, петдесетина мъже от софийския затвор, уж с по-леки присъди; там преди година се развихрила голяма тайна афера, та уж тия момчета били от по-благонадеждните – като работят и скъсяват срока на наказанието си.

          Два–три дни минаха и те, затворниците, хванаха да пооглеждат момичетата, циганките също се заозъртаха, и взеха да бучват по едно цвете в косите, все едно не идват на работа, ами на сгледа; както и да е, мен уж ме подминаваха, ала тоя мъж, това момче Лакьо, взе, че се залепи за мен. Мисля си, нищо ми няма, млада съм още, ловя око, пък може и да си пада по каки. И аз, пък и моите момичета рано се задомихме, нямах и 18 години, на 19 родих и ето сега голямата щерка ще става баба, че и аз покрай нея вече за прабаба се тъкмя. Та, идва Лакьо веднъж, беше току-що привършил обядът и им даваха кратка почивка, до към два часа – в блоковете, под стъклата си е жега уморна. Идва при мен в столовата, вика: „Гроздена, искам, вика, да те помоля нещо”. И вдига едни очи сини, брала съм като дете метличина, за празника на Кирил и Методия, очи като метличина, метличина дето моли, не бяха ме поглеждали такива… дълбока вода и сетих, че потъвам. А коса черна. Мъж. И взех, че се задъхах, задушавам се и преряза ме и през корема. Тъй се и почна. А бе младок, божичко, двайсетина години по-малък от мене, сега ме е срам, но ти го казвам, казах ти го вече…

          Гроздена сведе очи наляво, като да винеше сърцето си, тъй си помислих.

 - Моля те, - вика ми Лакьо, - кога има начин да ми даваш малко допълнително, че оставам гладен, пък трябва да се пооправя, да загладя косъма…, - и свежда очи, също дете…

 - Ще ти сипвам, Лакьо, всеки ден, щото си слабичък, ще ти давам!

          И на другите придавам допълнително, храна имаше, увеличиха порциона, не бе вече затворническия, издейства собственикът господин Ц. и даде и от него, щото работата им спореше на затворниците, станах им нещо като любимка - няколко циганчета все се въртяха: „Како, како” - молят и все искат да ми помагат в кухнята. Но, Господи, с Лакьо какво си въобразявам, какво сънувам! Това момче, изписано – татуировка до татуировка, младо като данак, а аз какво, какво се надам и диря в него? Луда! Луда! Все за него си мисля. За пръв път се ужасих от себе си и се озъртам, като че някой щеше да зърне сърцето ми и що е в него… Забъркал се в някаква афера с хранителни добавки, ала то излязло наркотици; големите риби платили и се изхлузили от правосъдието, пък той – опрал пешкира.

          Носи ми еднъж листчета, стихове прописал в затвора, да съм ги прочела. Взех ги и като свърши вечерната смяна, тук, в кухнята се зачетох. Господи, любовна поезия! Не знаеш какво ми стана! Нея нощ съм заспала подир полунощ – въртя се, въртя, сърце не ми дава мира и си мисля, че за мен е тая красота изписал. Заспала съм и сънувам го, и… като младоженка съм до него, и като на млади години го преживях всичкото. Сепнах се, чувам – на съседното легло Сотир хърка и… заплаках. Срам ме е, но ще ти призная – такова нещо не съм сещала от младини, бях забравила що е, забравила бях, че съм жена и… сега се случи насъне. Такава обич, че ме хвана страх, от мене си се страхувам! На, ето ги, прочети, да видиш огъня ми срамотен дето изгорях в него!

          Поемам от Гроздена листчетата, чета… и не вярвам на очите си:

 Очите ми – „два лъча от сила и нежност”,

прогарят душата ти, моя невидима, зная.

Тъй болно, безсмислено и безумно е, тъй сладко

безсилно... и съпротивата – обречена, знаеш...

 

Неволно изгубени думи ний бяхме, намерили се

без време – подир фойерверки и палми, всред лудости,

псалми и пости, самотно узрели два плода –

по нишка невидима, мъха си ненадейно докоснали.

 

Какво ще последва в гората свещена на чувствата,

където телата ни с вечерни химни жертвеник палят?

И вятърът  тънката пепел къде ще поръси?...

 

С два лъча от нежност и сила те галя,

здрач пеещ, и без да дочакам какво ще се случи,

аз вече и въглен, и пепел, и вятър... съм.”

          И възкликвам аз, Гроздена се стресна: Господи, той е родèн поет! Поет! Това е сонет!

„Реката, водопада… И аз – в засада. И бавно

гълъбите, сред смъртните води на Луда Яна,

падат. А ти – нозете си оглеждаш и слънцето,

на закачливи пръски, в зелената прохлада

 

на очите ти припада… Когато от вселената

на струите излизаш – елмазена жарава,

в косите –  пясъчни корали и слюдена огърлица –

на шията на светлината…!

 

О Миг, поспри, коя си ти, божествена Диана!

Колчанът ти е празен – последната стрела

свисти, навярно, към мен запратена.

 

И кой смени така съдбовно ролите?

Като сърна си в смуглата си кожа,

едно листо – зелено злато, гръдта ти

                                             озлатява…”

          Погледнах Гроздена – очите й зелени, очите й хубави се давеха в сълзи:

 - Няма какво да ти кажа повече… неопознаваем е! Аз също… не се познавам! Не чети, моля те, повече!

          Един обяд той не дойде за допълнително, и на другия ден пак, и на третия аз взех, че го попитах:

 - Лакьо, защо не идваш вече два дни, какво ти е, да не си болен?

- Не съм, како Гроздено, не съм болен, друг е болен.

          За пръв път ми рече „како”, а че пак ме преряза и заболя. Удари ме в сърцето. Како!? Не съм друга, ами съм кака! „Друг е болен.” От тия му думи и в утробата ме прободе.

          Мълча. И Гроздена мълчи. Надали мога да си представя какво е изпитала на кръста любовен тя - жената споходена от щастието на толкова закъснялата любов! И любов обречена, уви! Какви душевни върхове и какви пропасти! И няма спасение, няма! Дълбините на преживяванията са недостижими! Зная го, от себе си го зная. Но ето я, проговори Гроздена:

 - Всичко днес върви по калъп. Дрехи, ядене, песни, филми, нрави! Божичко, но човек не е калъп сапун, та да си опереш с него гащите! Човекът не е калъп! Да си измиеш с него ръцете и да го забравиш!

          Един ден чух, че предстои свиждане на затворниците с техни близки. Разтреперах се и отново се задушавам, божичко, какво ли ме чака! Дойде денят, мина обядът сипвах яденето без да гледам на кого. И сетне, подир обяда, видях Лакьо. Върви усмихнат, с бялата риза, бях му я прала и гладила преди, в ръцете с голям букет – покрай блоковете имаше нацъфтели лайки и макове. Няма и не мога да ти опиша какво бе в душата ми, и имах ли душа. Срам ме е, но се прокраднах подир него – да гледам. Дойде автобусът, затворниците строени в две редици, всеки държи по някой стрък цвете, Лакьовият букет като за цар. Отваря се вратата на автобуса, слиза бавно една жена в черно, възрастна женица, Лакьо се спусна към нея, целуна й ръка, букетът падна на земята…божичко, целуна я, а тя го прекръсти…

          Всички влязоха в столовата, заеха масите, заизваждаха от бохчи и чанти кой каквото носи, (разрешено бе да се внесат и шишета с алкохол), настъпиха и избухваха радости, и смях, и сълзи, и сълзи... Стоях зад шубера и плачех. Това ми оставаше, дали бяха благодарни сълзи, не зная, не помня вече. Гледам – провира се из навалицата,идва Лакьо към мене, хваща ме за ръка, тръгваме двама като в сън и не зная как се озовахме пред оная женица.

 - Гроздена, запознай се с леля ми Захария! Тя е моята майка. Мамо, това е тя, Гроздена, за която ти писах. Мама Захария е моят живот! Мама Лефтера починала при раждането ми и мама Захария ме отгледа, спаси ме с любовта си от няколко премеждия; имах едно момиче, но то ме вкара в наркотиците, после, като влязох в пандиза, изчезна… Мама Захария жертва се за мене постоянно и аз…, аз нямам сега в живота друга жена освен нея!

          Гроздена се потопи в дълбините на спомена, по лицето й заиграха колебливия си танц светлините на радостта и свободата, и сенките на колебания и съмнения, и аз я оставих в мълчаливото си съучастие, в искрено и радостно, и в тъжно съчувствие.

          В душата на човек не се влиза насила, тя е, мисля, неприкосновената му свободна територия. Душата е Свободата на човека! Невидима е душата, но оставя следи…