Из житейските потайности на един студент - Иван Николов

        Стягах багажа си. Беше четвъртък и нямах лекции. Събудих се около 09:00 ч. Бях отворил вратата на терасата, за да влезе свеж въздух.  Навярно, ако направя подобно изказване пред човек от балканския регион, ще се изсмее и с право. В София и свеж въздух? По-скоро не! Но нека продължа. Странни мисли блуждаеха в моето съзнание и ме тормозеха по някакъв неземен начин. Предполагам, че се притеснявах за предстоящата сесия, до която впрочем имаше пет седмици, ала все пак стресът за мен си оставаше.

       От месец не се бях прибирал у дома и с нетърпение очаквах това да се случи. Оставаше ми един ден, но дали щях да успея, да се прибера, не беше ясно. Седмицата бе натоварена.  Изпитвах ненавист, която се таеше в очите ми. Бях изгубил интерес дори към музиката, която винаги подържаше моето настроение и успяваше да ме съживи. Мислех, че е заради пренебрежителното отношение на новата ни преподавателка в Катедра „Съвременен български език”. Тя ме караше да се чувствам като пълен глупак. Първо заради дисциплината, която ни водеше и второ заради онази строгост и важност, която си придаваше, и която в същото време се криеше в непринудената й осанка. Сякаш бе мечтаната преподавателка за всеки студент, ала държанието й спрямо мен беше доста високомерно. Питах се, кому е нужен този цирк. Усещах, че й бях симпатичен, но се правеше на недостъпна. Умело избягваше моите въпроси, които разбира се, бяха извън материала. Всеки път щом погледите ни се срещнеха, изпускаше неволно маркера, с който пишеше на дъската, а друг път се бутваше в катедрата, или в някой стол.  При нея часовете минаваха бавно, но винаги успяваше да насочи вниманието на студентите към себе си и към своята дисциплина. Метеорологичната обстановка също оказваше влияние върху  психическата ми нагласа.  Отдавна бяха завалели късно есенните дъждове. Ноември бе към своя край. Всеки момент се очакваше първите снежинки да затрупат улиците на София. Мислех, че съм  уморен и ми трябва почивка. Имах нужда да изчистя съзнанието си от сивото, еднообразно и забързано ежедневие.  Студентите,  с които се сблъсквах по коридорите на университета, ми прехвърляха от отрицателно заредените си частици. Не съм сигурен,  дали някой е забелязал, но вече почти не се срещат усмихнати лица, в който и да било университет на страната. Не можем да отречем факта, че всеки има своите проблеми. Но като едни бъдещи специалисти, трябва да изглеждаме по най-добрият начин. За да можем, да въздействаме положително на хората срешу нас! Но това е друга тема.

       Исках и трябваше да отида някъде сред природата, или на театър, или в библиотеката.  Едни обичат топлите месеци,  други студените. Втори харесват да се пекат на плаж в Слънчев бряг.  А трети да бъдат завити с одеяло и книга в ръка пред запалена камина в Еленския балкан. Такива сме хората – различни, а с нас и интересите ни.  Е, аз реших да отида на театър и добре, че се реших. Представлението беше обявено за 19:00 ч. Докато вървях, във въздуха се долавяше скритата  романтика, изписана в израженията на минувачите по улица „Георги С. Раковски”. Бях се запътил към „Народен театър Иван Вазов”.  Тийнейджърите и младите семейства, с които се разминавах,  ме караха да се замисля, дали пък не бе дошло времето, да започна сериозна връзка. Един човек ми бе казал следното: „Колкото и да се страхуваш от новото и непознатото, докато не се изправиш лице в лице с него, ти не ще успееш да превъзмогнеш страховете, които не ти позволяват да вървиш напред. Винаги са ме наричали Казанова, Дон Жуан и са ми поставяли, какви ли не прозвища. Като че ли бе настъпил моментът, да премина към второ ниво в своя живот.

       Влязох в сградата и заех мястото си.  Пиесата продължи час. Историята, която пресъздадоха актьорите, беше повече от действителна и ми хареса. След като свърши се насочих към изхода. Знам че изглежда невероятно, но по някаква случайност, или не, се сблъсках с младата преподавателка, за която споменах по-рано. Беше сложила очила. Явно не виждаше много добре надалеч, но това въобще не се отразяваше на фигурата й. Отново вдъхваше респект, та дори сега изглеждаше още по-обаятелна. Поздравих я учтиво, тя се опита да се усмихне, но не успя. Беше твърде горда. Постоях пред театъра и видях познат приятел. Поговорихме и не след дълго се разделихме. Чудех се какво да правя, беше 20:10 ч. Трябваше да използвам градския транспорт, за да се придвижа до хотела. Тръгнах към първата спирка.  Не щеш ли пътищата ни с преподавателката, се пресякоха за пореден път. Като я видях под спирката, обградена от група младежи, направо щях да полудея.  Сякаш в мен се породи ново чувство, което досега не бях изпитвал. Дали беше ревност или грешах, това все още не знаех.  Щом приближих се провикнах  и младежите побягнаха.  Госпожицата не ме забеляза, но този път не беше горда, а уплашена. Очите й ронеха сълзи. Дори не разбра, че разбойниците са си тръгнали.       

- Госпожице, добре ли сте? Аз съм Валентин, погледнете ме!

- Вие? Как е възможно, какво правите тук?

- Видях, че са Ви наобиколили и реших да се намеся.

- Да, това го разбрах, но защо ме следвате?

- Моля? Аз да Ви следвам?  Мисля че е станало недоразумение.  Просто дойдох на спирката, за да хвана автобус към вкъщи.

- И-и, какво, колега? Да не би да казвате, че това е случайност?

- Не го казвам, Вие току-що сама го изрекохте.

 След всичките й думи и изражения, нямаше как да не се разсмея, а тя се бе изчервила.

- Но, защо се смеете?

- Защото е очевадно, че просто така се подредиха нещата днес. И по мое мнение, добре че Ви срещнах отново.

- Мисля че имате право! Моля да ме извините. Целият ми ден  от сутринта започна  наопаки, а и сега тази случка... съвсем ми дойде в повече. Сещате се, за какво говоря, нали?

- Да, разбирам и приемам извиненията Ви! Прощавайте, г-це, но бързате ли?

- Ами-и... не, всъщност да, бързам. Защо ме питате?

- Предлагам, ако сте свободна и ако нямате нищо против, да пием по чаша вино?

- Хм... ами да призная, нямам други планове за вечерта. Но... добре, ще дойда! Тъкмо да Ви се реванширам, за това че ме спасихте.

- О, моля Ви, всеки би постъпил като мен. Не съм направил, кой знае какво.

- Не съм съгласна с твърдението Ви! В днешно време, не всеки!

- Е, добре, както кажете! Хайде, качвайте се, да не изпуснем автобуса!

       След като се насочихме към ресторант „Amore mio”, закапаха снежинки. Докато вечеряхме осъзнах, че тя бе причината за моето душевно състояние. Бях влюбен в нея.  Вътрешно в мен го отричах и не смеех да го призная. Разбрах го едва тогава, докато тя се хранеше. Спираловидните й руси къдрици, се спускаха върху снежнобялото й лице и подчертаваха сапфирените й очи. Преди това бях  срещал, какви ли не жени, но тази бе меко казано съвършена.  Мисля че тя забеляза, как я гледам и в някои моменти се чувстваше неудобно.  Но пък не спираше да се усмихва на шегите ми. Беше ми ясно, че стената между нас, отдавна я няма.  След като приключихме с вечерята, помолих да я изпратя до домът й. Отначало не пожела, страхувайки се да не ни види, някой познат студент, или  колега. Ала след това се съгласи, тъй като бе късно и не носеше със себе си чадър.

       Снегът беше натрупал, а градът блестеше. Докато вървяхме, госпожицата ме хвана под ръка. Тогава за първи път се почувствах като английски джентълмен. Не исках тази нощ да свършва. Само ако можех в онзи миг да си купя още един час, за да й се любувам, а тя да се смее, несъмнено бих го направил. Ала дойде моментът, в който трябваше да си пожелаем лека нощ и всичко да продължи постарому. Разделихме се пред входа на жилището й. Но преди да отвори входната врата, я придърпах към себе си и я целунах! Тя знаеше, че ще го направя и се отпусна в обятията ми.

 

Авт: