Моята София - Радостина Иванова

 Оковани ангели, освободени дяволи, свобода зад решетки, красота в буркан... Това е София.

 Летящи птици на въже, тичащи без път, заслепени, които не искат да прогледнат... 

Любов без вярност, изневяра без любов, приятели без приятелство, кавги без нужда, нужда без кавги...

Това е София.

Но има и още много.

Това са тайните ѝ.

Но не всички.

И някъде тук съм аз.

Сила в граници, език с един говорещ, глас със свои думи.

 Не, не се правя на важна – вие дори не ме познавате.

 Но и София не познавате.

 Никой не я познава. Не съвсем.

 Тя ни познава – всеки един, защото ние сме София.Познава стъпките ни – темпото, с което диша, познава гласовете ни – словата, които изрича, познава постъпките ни – как я рушим и съграждаме.

 Спирали ли сте на улица и оглеждали ли сте се? Видяхте ли хората, които бяха около вас? Съзряхте ли стъпките на тези, които са минали? Минахте ли по стъпките, които плочките запечатват, очаквайки следващите забързани пътници? Достигнахте ли до картината, в която стъпките на миналото и бъдещето се сливаха на все същата улица? Ако не сте, замислете се дали наистина познавате София.

 Оглеждали ли сте сградите? Тъмните прозорци? Ами светлите? Мислили ли сте за хората зад тях? За душите им?Или за липсата на такива?!

 Поглеждали ли сте самите хора? Изпитите им уморени лица? Мислили ли сте, че всеки един от тях има собствена история? Мислили ли сте, че има обща история с вас и с всички останали в този миг в този град? Градът ни свързва – той е общата история, а ние сме общите, защото сме града. Разбирате, нали? !

 Ако никога не сте се замисляли за нещо от тези неща, то, моите уважения, вие не познавате София. Това се отнася за всеки човек и за града или селцето, в което живее.

 Защото не е честно само градът да ни познава.

 Спрете за миг – усетете дъха му, чуйте гласа му, спомнете си спомените му. Почувствайте го. Иначе не го познавате – нито него, нито тайните му. Красотата е в скритите ъгли, а какво по-скрито от това да познаваш града, в който живееш?!  

*

   Сутрешната октомврийска мъгла отново е обзела улиците, когато стъпвам в още сумрачния широк център на София. Погледът ми улавя все същите очукани улици и сиви сгради, чиито прозорци са още тъмни. Зловещите стари кестени стоят достолепно като пазачи на улиците. За мен те не са страшни – познавам тези пътеки толкова добре от малко дете, че кестените са се превърнали в другари в ежедневния ми път.

 Но днес нещо е различно. Чувствам го във въздуха, виждам го – в мъглата. Силует на спомен, отлетял с човека... Сянка на събития, които не са се случили... Тайни, водещи до истини, които никой не иска да признае... Хм, октомври никога не е бил толкова мъглист, поне в съзнанието ми. Разтърсвам глава и за първи път решавам да направя нещо различно, да последвам собственото си желание.

 И тръгвам по път, който не знам.

*

 Едно, две, три... Спомняш ли си?Онзи летен ден, една игра, която забрави преди толкова години?!

 София има много тайни места – места, за които забързаните „граждани” не знаят, места, от които „кифлите” не се интересуват, места, които си струват много повече от моловете.

 Призрачният сутрешен път към Къщата с ягодите ме изумява. Гледам сградата с възхищение и си представям кой може да е живял там, какво се е случило и как може да я оставим да се руши. Изваждам тетрадка и молив, късам листове и правя скици, докато в ума си чувам звъна на някогашното вече изтекло време, шума на кристални чаши с шампанско, мириса на скъпи пури, виждам лицата на богати бизнесмени и усмихнатите им съпруги със скъп парфюм. Съзерцавам кавгите им, наблюдавам как си купуват скъпи дрехи, но уморената продавачка не остава назад в съзнанието ми. Колко е умършавяла – ами ако има деца?! Как ли ги гледа?! И на съпругите отново е закупено евтиното щастие на скъпи подаръци. Докато жената зад касата стои кротко и брои стотинките си, за да купи хляб, когато смяната ѝ свърши. Лошото е, че нищо не се е променило от тогава. Виждам детето със закърпени дрехи и онова, обсипано с играчки. Някога великолепния двор и бедния градинар. Вечерта пристигат каретите със засмени богаташи, а кочияшът закарва каретата на място и пали цигара, докато чака „благодетелите” си. Виждам и онези, които се опитват да променят съдбата си. Колко истории пази една къща? Колко истории пази един град? Защо да учим история, когато не я познаваме? Въздъхвам тихо и продължавам пътя си.

*

 Разсеяно зяпам скиците, когато се блъсвам в някого и всичките ми рисунки се изсипват на улицата.

-          Извинете! – казвам и поглеждам нагоре.

 Пред мен стои възрастна жена с барета и червило. Очите ѝ са скрили повече, отколкото някога ще се отрони от устните ѝ.

-          Аз се извинявам – казва тя любезно и се усмихва. – Красиви са – изрича, докато ми помага да ги събера.

-          Благодаря ви.

-          С това ли се занимаваш?

-          Не.

-          Ела с мен, моля те.

-          Добре.

 Съгласявам се нетипично бързо и без да се замисля. Нещо в кафевите ѝ очи ме кара да ѝ вярвам. Тя ме води по тесните улички към един стар блок. Личи ѝ, че е фина жена – носи лек грим, палто и кожени боти. Усмивката ѝ е истинска и преодоляла множество събития. Гласът ѝ е спокоен – сякаш вече е приела залеза и просто живее с благодарността за това, което е имала и това, което има. Отключва входната врата и с мъка се изкачва по стъпалата до последния етаж, а аз я следвам търпеливо. Влизаме в апартамент, обзаведен със стари мебели и с много картини и снимки. Завесите са дръпнати и през прозорците нахлува светлината на новия ден.

-          Сега ще ти разкажа своята история и ти ще решиш дали да направиш това, което искаш или това, което мислиш, че трябва.

 Дамата ми показва албум със стари снимки и писма, разказвайки ми как някога била балерина, а сега едва успява да свързва двата края.

-          Обиколила съм всички световни сцени, видяла съм блясъка и нищетата, но се върнах тук, защото вярвах, че нещо ще се промени, че ще се оправят нещата. Исках децата ми да растат спокойни в своята държава, а не да са копелета в чужда. Съжалявам за решението си, а това, което ме кара да се усмихна са хората като теб. Цени таланта си и не го пилей! Сърцето е важно, но в материален свят като днешния сърцето не струва нищо пред банкнотите.

 Изумявам се от погледа на тази жена – от силата ѝ. Повечето хора казват на младежите като мен, че трябва да останат и да се борят за бъдещето на страната си, а тя преглъща всичко и сама ме насърчава да тръгна.

 Разглеждам снимките и си говорим, а после се усмихвам искрено и си тръгвам. Надали ще я видя повече, но беше приятно да я срещна по пътя си и съм благодарна за това.

*

 В автобуса е претъпкано, докато той бавно се клатушка обратно към Руски паметник. Оглеждам хората – изнервени и прикрити. Деца, които се правят на големи, стари намусени хора, недоволни от нищетата, пред която са изправени, забързани възрастни, които гонят задачите си. От другата страна на автобуса виждам как мъж и гримирана жена с боядисана в русо коса и кожено палто с пух се возят в колата си, която е последен модел. Мъжът кара, а жената си чати по телефона, чакайки да стигнат следващия мол. Почти не си говорят.

 За съжаление една от обществените тайни на София, и въобще на България, е именнно това разделение – тук има или богати, или бедни, защото всичко вече е ескалирало до степен, в която, за да можеш да си платиш сметките, храната и да ти останат поне някакви пари за някакво удоволствие, значи да си богат. Това са два свята, които не общуват един с друг и не си помагат.

*

 Слизам от автобуса и поемам пеша, вдишвайки дълбоко студения въздух. Не съм оценител на вещи, но понякога е почти неизбежно и е дори нужно да се огледаш около себе си и да помислиш за реалността, която те заобикаля.

-          Лена? – чувам познат глас и се обръщам.

-          Нина! – усмихвам се.

Двете сядаме в едно кафене и си говорим. Колко е пораснала Нина за шест години – вече тъмната ѝ коса е дълга, облича се различно исе държи различно. Не прилича особено на Нина–приятелката, с която пазехме тайните си, смеехме се и плачехме заедно. Шумът на града минава покрай нас, докато си спомняме за миналото и говорим за това, което сме пропуснали в живота на другата.

 Не са ли и хората като града?! Растат, променят се и все пак някъде дълбоко в тях си остава същността им, онова, което са и което не се изменя с годините. Поне някои хора са така, а слабите, изгубили себе си са като запустял град, от който е изтекъл някогашния живот. Хора без душа и ум са градове без живот.

С Нина се сбогуваме бързо, като си разменяме телефоните. Вероятно няма да ѝ се обадя и вероятно тя ще ме е забравила до утре.

 *

 Денят ми продължава и по пътя към вкъщи на светофара отново засичам позната фигура.

-          Елена?

-          Здравей, Тино! – опитвам се да се усмихна.

 Той ме гледа в очите, а през погледа ни минава нещо неописуемо. Миналото, което нямахме, настоящето, което ни липсва. Всеки чака другия да проговори първи, но никой не прави крачката.

 Иронията, в която се намираме, абстрактния свят на така познатите улици, а ние самите вече сме почти непознати. Като завръщане в собствения ти град след много години – надяваш се, мислиш, че го познаваш, но когато пристигаш, осъзнаваш, че всичко се е променило. Нищичко не е същото, а ти си забравен. Темпото ти вече не е това на града, а погледът ти започва да оценява промените и да ги класифицира.

 Пресичаме на зеления сигнал.

-          Май си имаш работа – казвам.

-          Така изглежда...  – замлъква за момент. – До скоро!

-          Чао, Тино!

 Фалшифицирам усмивка, знаейки, че няма да се срещнем, освен, ако не се засечем. Ние така и не си казахме всичко, така и не стигнахме до края. Всички казваха, че той не е момчето за мен, само сърцето ми не повярва. То и досега бие ускорено в такт с живота на града, щом го усети наоколо.

*

 Продължавам да вървя, но се спъвам в нещо. Пред мен лежи телефон със слушалки. Вдигам ги и се оглеждам, а скоро отнякъде дотърчава слабо момче и ме пита за телефона. Връщам му го с усмивка и той ме убеждава да си разменим телефонните номера. Трепвам леко. Дали наистина ще се обади?

 Усмихваме се един на друг и се разминаваме.

 Това вълнуващо събитие в скучния ми иначе живот може да се опише като среща с нов град – непознат, вълнуващ и предизвикващ вниманието ти. Изпитваш лек страх от всичко, което не познаваш, от различния език, а от друга страна си любопитен да разбереш за новите неща, да ги усетиш и да разбереш дали ти харесват.

*

 София е олицетворение на всички тези събития и хора – тя е непознатата позната, която ни разчита без да се замисли, но ние никога не можем да разберем всичко за нея, тя е новият свят, за който само сме чували и се опитваме да опознаем и покорим, тя е приятелството и врага на познатото. Тайните ѝ са повече от числата, а ние сме само поредната.