*** - Петя Петрова

 Страхувам се - да, защо ме питаш изобщо?Нима теб няма да те е страх, ако видиш това с очите си?Не искам да го разказвам, просто не мога. Обзема ме страх само като си помисля за него. Но ще се опитам, ще се опитам да докажа на себе си, че няма нищо което да ме изплаши.

Две години по рано:

Аз съм обикновено момиче, с не до там обикновени мечки. На седемнадесет съм и всичко ми се струва толкова скучно и еднообразно. Искам просто да изляза за малко от този затвор в който се намираме всички, интересното е, че май на никого не му се струва като клетка. Всеки ден правим едно и също, ходим на училище или следователно на работа, връщаме се трябва да си напишем домашните или следователно да сготвим,изперем и подредим. Всеки ден чуваме един и същи реплики от сорта на: „Как си?”,„Какво правиш?”, „Написа ли си домашните?”, „Подреди ли си стаята?” и още много, но все с от един и същи смислов тип. Честно казано ми писна, мога книга да напиша от тези идентични реплики и ще я кръстя „Безумния кръговрат”.

Реших, че ако се опитам за малко да изляза от този психически затвор ще стане по добре. По забавно или поне ще намеря смисъла на живота. И тогава започна най- интересната и в същото време,най-ужасяващата случка в живота ми.

Излязох както обикновено да разходя моето сладко и пакостливо кученце. Всеки ден минавахме по един и същ път. Беше ми втръснало и реших да направя по голяма обиколка. Минахме покрай една изоставена сграда и естествено моята луда глава реши да влезем. Влизайки видях сянка която се местеше, но понеже се движеше в тандем с мен, не ми направи чак такова голямо впечатление. Минавайки по навътре ставаше все по студено. Като сметнем, че навън беше тридесет градуса, тук може би беше петнадесет. По принцип и на това не се учудих, защото тук не достигаха слънчеви лъчи. Странното стана когато видях десет различни сенки. Моето любопитство не спря до там, исках да разбера, защо виждам десет, а не само една сянка.

Продължих да влизам все по навътре, докато не достигнах една врата. Стана ми чудно, защо има врата и то хубава по средата на един недовършен от двадесет години строеж. Историята започва от това мое глупаво любопитство. Познайте! Реших да отворя вратата.

Отворих я и там видях две огледала и една жена стояща пред тях. Попитах я, какви са тези огледала и защо в едното се виждам на около шестдесет, а в другото виждам само гола поляна. Старицата любезно ми обясни, че в едното огледало виждам миналото, а в другото бъдещето. Тя ме накара да избера, къде искам да отида, за да разбера смисъла на живота. Чудих се доста дълго време. Миналото ме привличаше повече, защото изглеждаше красиво, зелено, обаятелно, но естествено подтикната от моя интерес, избрах да отида в бъдещето, просто защото очаквах летящи коли, смеещи се деца и всичко да е роботизирано, а виждах единствено дим, не зелена, а черна трева и нещастие навсякъде. Жената ми каза, че съм избрала правилно, защото ако си взема поука мога да помогна на света и да променя бъдещето към по добро. 

Влязох в огледалото и почувствах едно такова задушаващо и умъртвяващо чувство. Почувствах се все едно света се сриваше и всичко падаше върху мен. Реших да се разходя и да видя какво става. Попитах двама, трима, защо всичко е черно, а те се изсмяха в лицето ми, казаха че всички ние сме довели света си до разруха, че всичките войни и удобства, които изработихме за наше улеснение, сега се отразяват по възможно най- жестокия начин. Навсякъде виждах воини и разруха, всеки се бореше, но не знаеше защо. Всички бяха на нож, не ядяха и не спаха само се биеха. Това ме разтрои. В училище говорихме за воините, говорихме, че може да избухне трета световна, но не и че това ще бъде края на света, но не и че децата на внуците ни ще умрат на две годинки. Почувствах се ужасно, мислейки си как живеем сега и за какво плача в ежедневието си.

Бях безмълвна и исках да помогна на тези хора, исках внуците ми да живеят лежерно и най големия им проблем да е, че трябва да слязат до магазина за памперс. Не знаех как да им помогна. Не знаех как да променя това отношение на хората към природата, да им покажа, че природата не е даденост, че тя е тази на която трябва да се кланяме и да и помагаме, защото тя ни дава живот.

Едвам дишам. Имам чувството, че няма достатъчно кислород. Иска ми се да се махна от тук, искам отново да се върна в моя идеален свят, но този път с цел да променя живота на бъдещите поколения.

Изведнъж се събудих, осъзнах, че това беше сън, просто кошмар. Но от онзи ден насам всеки ден гледам да казвам на хората, че любовта към природата е важна, че трябва да си я пазим, не да я застроявaме и унищожаваме, защото погине ли тя и ние ще си отидем заедно с нея.