Талисманът - Симеон Симеонов

Животът е сцена. Предлага ти празно пространство, върху което да градиш, да рушиш. В моя случай обаче сцената бе свят на разочарование, пропуснати шансове, тревога. Празен свят.

Празна работа ли е да търсиш щастието в празнотата?

На моята сцена въздухът носеше аромата на убити мечти, копнежи. Само догарящата пепел на надеждата остана моя вечна и безмълвна публика.

            Докато не навърших двайсет и седем.

            Докато не умрях.

26 април

по-рано тази година

 

            Седя и чакам пред залата за прослушване. Коридорът е препълнен с млади мъже, очакващи своя пробив в киното. Отвън – безконечната софийска суетня. Треперя от студ и притеснение. Костюмът ми се е намачкал, майка ми ме предупреди, дано не забележат! А шапката е цялата на петна от дъжда.

            Момчето, което влезе преди няколко минути, сега тръшва сърдито вратата и се скрива зад коридора.Тежките му стъпки отекват в далечината, докато не изгубват мимолетното си възмущение. Ето го и моя шанс! Усмихвам се ехидно на секретарката, която ме привиква с жест и влизам.

-          Представете се! – казва смутено възрастна жена, включвайки камерата за запис.

-          Август Йеровски. Двайсет и седем години, днес ги навършвам. – подскачам ентусиазирано. Надявам се да предизвикам усмивка на каменното й лице, но няма дори и трепет.

-          Тогава ви пожелавам да сте щастлив. Сега си представете следната картина. Съсредточете се, моля! Намирате се в празен град. В празна вселена, в която вие контролирате времето, желанията, миражите, всичко. Какво бихте направили? Откривате ли есенцията? Добре, запис след 3, 2, 1.

И тогава затварям очи. Мисълта ми започва да тече, да прелива, водопад насред пустиня. Ръцете ми сами опитват да се движат, въобръжението завладява тялото ми волево. Усещам я. Празнотата, която тази жена само с две думи успя да ми внуши... изпълва ме. Бълвам огън. Жупел. Чуждият персонаж разкъсва оковите на притеснението и излиза на сцената. И тъкмо отворил очи за новия свят, в който е бил събуден, той чува щракането на малкия бутон.

-          Благодаря Ви. – край на записа.

-          Но, аз не довърших.

-          Благодаря Ви, ще ви се обадим.

В превод „Благодаря Ви, няма да ви се обадим!“. А навън кадърът се повтаря. Втори дубъл на действието, само дето героят е различен. Наблюдавам усмивката на следващия кандидат-артист, а той – моята стисната челюст. Не обръщам внимание на ентусиазма му – късмет, приятел – прошепвам мислено и излизам от сградата. Стъпките ми не са така настойчиви и гневни, както очаквах. Както исках да бъдат.

Навън е облачно. Ветровито. Задръстване, крясъци, клаксони... И все се чудя?! Как в този голям град не намерих едничко нещо, което да ме направи щастлив!             

Вървя с наведена глава, от срам, от гняв, когато някой препречва пътя ми.

-          Камък – талисман за младия господин? Всякакви видове. Само кажи от какво имаш нужда!

-          Не, мерси. Пари за харчене нямам. – повдигам шапка за довиждане и правя крачка встрани.

Една дълбока въздишка:

-          Аз не продавам, аз подарявам. Размяна на услуги.

Възрастният мъж застава пред своето дюкянче, отпред е масичката, покрита с тънка покривка и изсипва отгоре й няколко разноцветни камъчета. – Черният е за любов. Синият е за успех, за каквото се сетиш, вие май от студиото излизате, а? Как мина? Не ме гледайте лошо, само питам. Не сте от приказливите. Зеленият камък предвещава здраве. А червеният... харесва ви, нали? Погледът ви първо към него се плъзна.

Питам за какво служи. Какъв му е цярът? Не знае, отговаря мошеникът, за всички тези години не могъл да разбере за какво точно може да се използва. Някакъв мъж му го дал, казал му да го пази, но така и не се върнал за него.  Стискаме си ръцете, взимам камъка и благодаря сърдечно. Зад гърба ми той спуска покривката и прибира останалото.

Оглеждам талисмана. Малък, блещукащ на моменти, кръглата му форма е омайна. Отстрани е обхванат с милиметрови железни скоби, а в средата червеният цвят потъмнява. Вървя право напред, втренчен в нюансите. Колите профучават покрай мен. Прекосявам улицата, но не бързам. Все още наблюдавам цвета. Камионът, завиващ от лявата ми страна ускорява скорост. Случайност? Съществува ли нещо в този свят, наречено случайност? Или съчетанието на два неотложни факта, чакали в пространството момента за своята поява, сформират именно тази случайност.

Запис след 3, 2, 1.

Слбъсък. Катастрофа.

Не мога да отворя очи. Не искам да отварям очи. Около мен е тихо, глухо.  Но, аз не довърших! Тялото ми се тресе от конвулсии. Костюмът ми е съсипан, майка ми ме предупреди. Шапката е отнесена от вятъра.  Аз не продавам, аз подарявам. Мислите ми скачат навсякъде. Кошер, пълен с пчели. Пчели, които жилят своя собствен дом. Размяна на услуги. А после настъпва покоят. Болката отшумява, изтича от мен. Земята попива моите терзания и безшумни крясъци. Вдишвам. Камък талисман за младия господин? Издишвам. Вдишвам. Тогава ви пожелавам да сте щастлив. Издишвам.

Когато се изправям светлината ме ослепява. Притискам длани към слепоочията си, докато окото свикне. Сетне проглеждам, треперейки. Няма никого. Намирате се в празен град. В празна вселена. Извиквам. Пръви път, втори, сетне трети. Но дори ехото си е отишло. Никой не се обажда на призивите ми. Чупя витрината на близкия магазин, очаквайки оглушителния писък на алармата. Но това, което чувам, е отката на камъка и разбитите парченца стъкло. Нещо в ръката ме пробожда. Отпускам внимателно длан и на земята пада малък червен камък. В мига, в който докосва земята, той се разбива. На прах. Задухва смразяващ вятър. Разнася алената пепел във всички посоки. Тя се сгъстява, разперва криле, вече не е пепел, мъгла е. Въздухът се бори настойчиво, но сетне прегъва коляно. Червеният цвят не е мъгла, небе е. Тъмночервено. Във всякакви нюанси.

-          Искам да завали. – шептя. Страхувам се дали някой ще ме чуе.

От пурпурните облаци започват да падат капки, размножавайки се на още и още, изпълнявайки един единствен пирует на въздушната сцена, преди да се разбият в земята.

В празна вселена, в която вие контролирате времето, желанията, миражите, всичко.

Чак когато лицето ми се избистря в близката локва улавям, че се усмихвам. Тичам по улиците. Всяка моя крачка ще бъде дърво, което ще поникне без корона. И дори, без да се обръщам назад, усещам как земята започва да ражда своите недъгави деца – дървета без корони, без глави. Всеки един мой крясък ще бъде гръм от небето. Всяко едно щракване с пръсти ще бъде необорим порив на вятъра. Всяко едно мое парченце въобръжение ще се превърне в материя.

Стигам до малка празна къща. Това е моята улица. Беше моята улица. Сега докосвам земята и увехналите треви се превръщат в цъфтящи червени цветя. Ръждясалата стара ограда се съживява, червената боя й отива. Къщата, в която аз и сестрите ми отраснахме, сега е дворец. А вътре са моите трофеи. Моите портрети, моите сценични облекла, всичко, за което съм мечтал – обагрено в червено. Какъв омаен цвят! Крещя от радост! Най-сетне намерих нещо, което ме прави щастлив.

-          Извинете. – някой проговаря. Глас, познат, ледено студен. Моят глас.

Обръщам се бавно и забелязвам дете, около седем, осем-годишно, което се е втренчило в мен. – Мама каза да ти дам това. – то отваря малката си шепа. А от нея изпада миниатюрна червена топка с изрисувани контури на лодка, носеща се по вълните. Любимата ми играчка.

-          Как се казваш? – питам аз.

-          Август. Август Йеровски! – повтаря то. – И днес ставам на девет! Мама каза и че те обича. Но мястото ти не е тук!

Смее се, подскача радостно. Тича по улицата, подхвърляйки същата тази малка топчица, която даде и на мен.  Последвам го до старата гимназия, която вече е просто една червена сграда без врати и прозорци. Точно до стената слаб, прегърбен тийнейджър удря с юмруци, опитвайки се да влезе вътре.

-          Не трябва да закъснявам! Не трябва да закъснявам! – повтаря си той, молейки се на стената да се разтвори, за да влезе.

-          Какво правиш?

-          Не трябва да закъснявам! Не трябва да закъснявам! Ще ме изключат и край на щастието ми.

Поглеждам го смутено и преди да докосна непробиваемата стена, питам:

-          Ти щастлив ли си сега?

-          Естествено, човече. Аз съм Август Йеровски! Роден съм за щастие! Мога да променя света! Е, ще започна от утре, точно днес ставам на петнайсет години! Татко ще ме заведе на панаира! Но сега не трябва да закъснявам!

Затварям очи и малката цепнатина се разширява, оформя се, превръща се във врата. Младият Август влиза, кима енергично и ето, че образът му избледнява в тъмната червенина.

В празна вселена, в която вие контролирате времето, желанията, миражите, всичко.

Отправям се към тротоара, когато нечий клаксон разкъсва надве тишината в града. Гумите се търкат в земята, набива спирачки на сантиметри от мен.

-          Внимавай, момче! За малко да те сгазя! Какво седиш пред дома ми. Я се отмести да паркирам.

Извръщам глава и забелязвам огромната червена къща, пред чийто вход съм пуснал корени. И знам какво има вътре. Уют, различни и богати орнаменти на красотата, материална празнота, обвита в червена мъгла.

-          Защо не поздравяваш? – изсмива се мъжът – Където и да отида винаги ме поздравяват. Ама ти май наистина не можеш да ме познаеш. – прокашля се -  Август Йеровски. Със сигурност си ме гледал по телевизията! Един от най-успешните актьори на това време!

-          Къде е семейството ти? – питам, забил поглед в земята. – Приятелите?

Започва да се смее. Силен, плътен глас, идеален като за запис – За какво семейство ми говориш! Приятели?! В киното, моето момче, няма място за такива блаженства! Аз моите родители отдавна ги загубих. Но за сметка на това какви неща спечелих! Влез вътре да ти покажа!

Какъв контраст! Аз и моят смачкан, прекърпван костюм срещу неговото съвършенство на плата. Моята малка, пълна, стара къща срещу тази огромна, изящна, празна постройка. Двамата сме напълно еднакви и в същото време напълно различни.

-          Аз не съм като теб. – шептя, страхувам се бъдещият ми образ да не ме чуе. – Аз не искам да съм като теб! – очите ми се навлажняват. Болката от преди малко се завръща. – Аз няма да съм като теб!

Една сълза се изтъркулва от очите ми и се разбива върху червената пръст. Капката събира мръсотията на града, фалшивата надежда, разочарованието. Червеният цвят изтънява. По дърветата растат корони. Усещам парене по цялото тяло. Нещо в ръката ме пробожда. Отпускам внимателно длан и на земята пада малък червен камък.

Тогава ви пожелавам да сте щастлив!

 

      Отварям очи. С ловко движение избърсвам потта от челото си, наслаждавайки се на усмивката на възрастната жена с включената камера. Червената лампичка сигнализира, че остават броени секунди до края. Светът ми отново се свежда до малката стая за прослушване. 3, 2, 1 край на записа.

-          Това беше страхотно! – шепти тя. – Прекрасно!

-          Мисля, че довърших всичко. – прокашлям се и тръгвам към изхода.

-          Господин Йеровски, не бързайте, кога ще можете да подпишете договора?

-          Веднага след като го обсъдя с моето семейство!

Тя скръства ръце, обръща се, усмивката й не залязва – слънце, дано само не помръкне скоро. – Тогава честит рожден ден! Пожелавам ви да сте щастлив!

            Благодаря и повдигам шапка. Излизам от сградата и намирам малкото дюкянче, борещо се с шумотевицата и вятъра. Пред него възрастен мъж, продаващ своите камъни – талисмани. Изваждам от вътрешния джоб на смачканата си риза малък предмет с моментни червени проблясъци и омайна форма. Подавам му го. Да го пази. Той обещава, нарежда го при останалите. Поздравявам. И тичам към вкъщи.