Подлезът - Стефан Георгиев

  Крача забързано в подлеза и си мисля дали жена ми ще мрънка, задето след работа съм пил до късно бира с приятели. Нямам ли право на малко разнообразие в живота!  Смятам, че имам. Но скандалът изглежда почти неизбежен и това ми разваля настроението. Все пак трябва да призная, че попрекалих –  отдавна е минало полунощ.

  Лампите изгасват без никакво предупреждение и всичко потъва в мрак. Послеобразите на мръсните плочки и примигващите лампи са още в съзнанието ми, но реално вече не ги виждам. Спирам. Хваща ме яд, че не поддържат добре съоръженията. Може би трябва да отделя време да подам жалба в общината. Зачаквам очите ми да свикнат с тъмнината, после си казвам, че няма смисъл да се мотая и тръгвам. Не съм обърнал внимание дали изходът е близо, но на каквото и разстояние да е, ще стигна до него скоро, за минута-две. Изненадващото е, че очите ми не свикват с мрака. Чак пък толкова катранен да е? Откъм стълбището би трябвало да светлее заради уличното осветление горе, но не виждам никакво сияние. Странно. Протягам ръце напред, страх ме е да не се блъсна в нещо. Макар че в подлеза какво има? Само няколко кофи за боклук, и това е. Чувствам се малко като в безтегловност, сякаш всеки момент може да объркам посоките. Но няма страшно, ако се блъсна в стената, просто ще продължа покрай нея, докато не стигна до изхода. Копнея да изляза на светло възможно най-бързо. Както гледам напред в нищото, започвам да виждам мержелеещи се петна. Това сигурно е нормално, та нали когато човек затвори очи и примижи, се появяват разни странни форми. Започвам да чувствам лека несигурност в коленете, както винаги, когато съм нервен. Забавям крачка. Струва ми се, че всеки момент ще се подхлъзна на нещо. Тревожи ме фактът, че съм вървял немалко време, а успокоителното сияние на изхода не се появява. Колко е дълъг този подлез, по дяволите! Спирам и се ослушвам. Ушите ми шумят леко заради изпития алкохол. Дали шуменето не ми пречи да чуя нещо важно? Че какво? Подлезът е пуст, несъмнено. Все пак успявам да доловя някакъв звук. Наподобява клокочене. Явно е протекъл покривът. Но нямам спомени точно този подлез да е имал проблеми с хидроизолацията. Тръгвам отново, крайно време е да се махна от това място. Заради факта, че не мога да разчитам на зрението си, друго от сетивата ми – обонянието – се е изострило. Ясно усещам миризма на пикня и на нещо друго… трудно ми е да определя какво, но по подобен начин мирише клетката на лисиците в зоопарка. Иде ми да си запуша носа с пръсти. Сигурен съм, че смрадта нямаше да е толкова гадна, ако виждах. Вървя, вървя, а изходът не се появява. Тогава ми минава абсурдната мисъл, че съм се загубил. Но как е възможно човек да се загуби в подлез! Както си крача, започва да ми се струва, че подът не е равен, а има лек наклон надолу. Е, чак пък толкова пиян не съм! Но усещането за спускане не изчезва. Ако сега взема да се развикам от страх, после цял живот ще ми е криво заради проявената слабост. Онова клокочене продължава и си представям грозен гном, пикаещ до стената. Бая бира трябва да е изпил този гном! Ха-ха. Поглеждам през рамо, после си казвам, че ако се обърна, може да загубя ориентация. Трябва да гледам право напред и да вървя право напред. Съзнанието ми започва да натяква за наличието на чуждо, враждебно присъствие в подлеза. Побиват ме тръпки. Още малко и ще хукна накъдето ми видят очите. Накъдето ми видят очите, ха-ха. Иска ми се да докосна нещо, да се убедя, че около мен има познати обекти. Навеждам се и докосвам пода. И веднага отдръпвам ръката си, защото пръстите ми са се навлажнили. Но това долу не е вода, а нещо лепкаво. Избърсвам мръсотията в панталоните си.  Тръгвам настрани за да намеря физическа и психическа опора в стената. Стената несъмнено ще ми даде сигурност. Крачка, две, три …. Десет. Няма и помен от стена. Това не е възможно! Незнайно как съм се озовал в място без предели, в което царува непрогледен мрак. Единственото материално нещо е подът, който се накланя и е покрит с лепкава субстанция. Стряскам се от пухтенето си. Втурвам се първо в една посока, после в друга, но накъдето и да се насоча, не стигам до стена. Копнея да се блъсна в нещо и да си разбия носа, така поне ще съм сигурен, че се намирам в света на материалното – в обикновен софийски подлез. Виковете ми ехтят в безкрая.

  Нещо разтриса цялото ми тяло. Гади ми се, имам чувството, че сърцето ми ще изскочи. После един добре познат глас казва:

  – Не стига, че се прибра по никое време, ами и с тези алкохолни кошмари не ме оставяш да мигна. Е такова викане никога не е било! Престани де!