Благословия - Мария Гаралова

 

Беше събота. Прекрасно пролетно утро, ухаеше на свежест. Аз седях на пейка край езерото „Ариана“ в Борисовата градина и се наслаждавах на почивния си ден. В едната си ръка държах кроасан, но никак не ми се ядеше. За сметка на това гълъбите около мен проявяваха изключителен интерес към сладкото изкушение. Разбира се, не издържах на техните молитвени танцови, леко тромави поклащания и пристъпвания от крак на крак, както и на любопитните им погледи. Подхвърлях им трохи, а те лакомо ги изяждаха. От време на време някое врабче се прокрадваше и най-нагло крадеше от парченцата, които им давах. Исках да погаля гълъб, затова протегнах ръце към тях, докато държах кроасана. Птиците отначало се уплашиха и подхвръкнаха на значително разстояние от мен. Гледахме се около минута. През това време най-вероятно преценяваха какви са ми намеренията и каква е вероятността да им стори зло. Или просто се чудеха дали са достатъчно гладни, за да се доверят на непознат. Аз лично трудно бих се доверила на току що срещнат човек, но те явно не познаваха хората толкова добре, щом все пак решиха, че рискът си струва.  Първият гълъб предпазливо клъвна от кроасана в ръцете ми. Като се увери, че аз съм почти неподвижна, стъпи върху ръката ми и лакомо започна да яде. И други гълъби решиха да се присъединят, но той не им даваше такава възможност. Щом някой се приближеше, той размахваше крила и го прогонваше. Възхищавах се на птиците, смелостта им беше огромна.

-                     Извинете. Мога ли да Ви снимам. – попита ме някакъв мъж с фотоапарат в ръка.

-                     Разбира се, нямам нищо против. – отговорих аз, като в рецете си държах вече не един, а два гълъба. Явно все пак още един смелчага беше преодолял атаките на първия гълъб.

Мъжът направи много снимки. Явно бях интересна гледка, щом ми отделяха толкова голямо внимание.

-                     Снимките са чудесни, благодаря Ви. Аз съм фотограф, не се притеснявайте, няма да злоупотребявам с тях. – засмя се мъжът.

-                     Радвам се, че съм достойна за фотосесия. Аз съм Мария, приятно ми е.

-                     Явор, радвам се, че се запознахме. Ако желаете мога да Ви изпратя снимките на имейл.

-                     Разбира се, ще бъде чудесно.

Записах имейла си на телефона му и той си тръгна. Гълъбите бяха опустошили закуската ми и вече не бях достойна компания за тях, за това тръгнаха да търсят следващ ентусиаст, който да сподели храната си.

Когато слънцето се изкачи в небето и пейката, на която седях, попадна под топлите му лъчи, аз реших, че е време да се прибирам. Очарованието на сутрешната София се стопяваше от слънчевите ласки и беше време на неспирния човешки поток да залее улиците.

Още вечерта получих имейл с няколко снимки. Бяха наистина добри, признавам си. Явор не ме беше излъгал, когато каза, че е фотограф.

„Здравей, Мария! Изпращам ти снимките, както обещах. Бих искал да те снимам и през нощта на същото място, ако нямаш нищо против. Пиши ми, ако си съгласна, ще проверявам имейла си често. Поздрави, Явор.“

Нямах нищо против. Писмото много ме зарадва и побързах да му отговоря. Още същата вечер се видяхме. Той ме чакаше на пейката, носеше кроасан.

-                     Кроасанът е за снимките, предполагам. – попитах го, още щом го видях.

Вместо да ми отговори, той се усмихна и ме снима.

-                     Всъщност съм гладен.

Градината пак беше пуста. Рано сутрин и късно вечер всички се изпокриваха по домовете си. Единици бяха хората, които минаха покрай нас. Една влюбена двойка, един пиян мъж и две забързани момичета бяха всички хора, които видяхме. Шумът от булеварда беше поутихнал, чуваше се шумоленето на дърветата. Нощният хлад обгръщаше телата ни и ни топлеше по странен начин.

-                     София е най-красива рано сутрин и късно вечер. – казах аз, загледана в тъмното езеро.

-                     Когато няма никого… - допълни той.

-                     Все пак има хора, които забелязват и се възхищават на красотата й.

-                     Лесно е да виждаш хубавото, когато обичаш. – каза неопределено Явор.

-                     Да, аз обичам София, дори когато не става за обичане. – отвърнах шеговито.

-                     Ти си интересна жена.

-                     Сигурно си направил стотици снимки на София, трябва да ми ги покажеш.

-                     Всъщност, не. Фотоапаратът даже не е мой. На мой приятел е. – каза ми неуверено той.

-                     Нали  каза, че си фотограф?

-                     Да, снимам всичко хубаво с очи. А за най-хубавото имах по случайност фотоапарат…

Аз се усмихнах. Явор държеше кроасана в ръце и не смееше да ме погледне.

-                     Няма ли да ядеш, беше гладен. – наруших неловкото мълчение.

-                     Взех го за гълъбите…, но те сигурно спят…

-                     Ще ги изчакаме да се събудят.

Явор ме прегърна. Нощта хвърли тайнствения си плащ върху нас, а София ни благослови.