Тя не е по-добра - Мария Гаралова

-                     Отидете да видите умиращата жена. Забележете повърхностното й дишане. Сърдечната й дейност е много отслабена и ще бъде цяло чудо, ако изкара нощта. - с тези думи ни посрещна лекарят-асистент в реанимацията. Една много намръщена сестра ни подвикна:

-                     Какво чакате, 3/2, гледайте и си тръгвайте, че и без вас имаме страшно много работа. 

Ние се приближихме към увитата в бели чаршафи пациентка. Не изпитвахме страх, а по-скоро някакво странно любопитство и леко циничен поглед към агонията. Аз и всичките ми колеги бяхме студенти едва трети курс в престижната Медицинска академия. Нищо не знаехме още за живота и смъртта, все още бяхме много далеч от ужаса, който изпитах години по-късно при първия изгубен пациент… Колко смешно го наричат бюрократично безвъзвратна загуба… И все пак аз, а и вероятно останалите наоколо, усещахме по-добре от другите хора какво наистина значи смърт…

-                     Не може ли да се направи нещо за нея? – попитах главния хирург на отделението. – Нима ще я оставите да се мъчи, докато се задуши и сърцето и се откаже от неравната борба?

-                     Виж, нямам време да ти давам обяснения, но да, ние сме безсилни. Понякога хората умират, трябва да те върнем на земята, все още нищо не разбираш, ти и твоите приятели в момента си „играете“ на лекари, но ще видите, че понякога нямате власт дори над собствената си съдба, каму ли над другите. – Д-р Георгиев ми обърна гръб и тръгна по дългия бял коридор, престилката му го правеше да изглежда важен, едновременно с това далечен и студен… Аз се почувствах като глупачка, някаква безнадеждна романтичка, която гледа на болницата, като магическо място от приказките. Може би той беше прав?! Коя съм аз, че да се боря със смъртта, която идва, за да си вземе своето?!

До края на деня имахме само още една изключително монотонна и скучна лекция. Помня, че говориха за медиаторите в централната нервна система и някакви патологични отклонения. Но аз не можех да се съсредоточа, моите собствени медиатори отказваха да насочат вниманието ми към нещо друго освен към 3/2… Дори името на пациентката не ни казаха, вероятно и те не го помнеха, нали го пишеше в документацията, сложена прилежно в шкафчетата в дъното на стаята. Едва дочаках края на лекцията.

Влязох отново в тясната студентска съблекалня на „Александровска“ болница. Облякох се набързо и тръгнах уверено към реанимацията. Като студент имах право да влизам без специален пропуск. Там намерих дежурната сестра, помолих я да ми даде документацията на умиращата пациентка и да ми позволи да остана известно време край нея, разбира се, без да й преча. Тя неохотно се съгласи и се върна към задълженията си.

Мария Лазарова, на 45 години, тежък инфаркт, късно хоспитализирана, направен опит за операция, безуспешен, сърцето спира цели три пъти по време на операцията… Наложено е незабавно прекъсване на всякакви инвазивни процедури до стабилизиране на болната… Но такова не се очаква да се случи. Операцията е прекратена само за да не се стигне до смърт на операционната маса, много хирурзи правят този трик, за да не добавят излишно смъртни случаи в своята лекарска практика.

Аз самата се казвам Мария, много харесвам името си. Родена съм на Благовещение, а и баба ми носи същото име. Потръпнах, все едно някой вля студена кръв във вените ми.

-                     Не може да умре, тя не трябва да умре, не искам да умре… - Това си шепнех, докато преглеждах терапията й и премислях вариянтите, които мога да предложа за подобряване на състоянието й. Знанията ми бяха твърде повърхности, все още нямах достатъчна подготовка, за да имам претенции да бъда лекар, тогава само си „играех“…

Преди да си тръгна, нарочно се вгледах в студените й невиждащи очи. Тя беше в съзнание, но само привидно. Единствено физическото й тяло беше до мен, а мислите й някъде в бъдещето. Подсъзнателно тя беше мъртва, а това означаваше само едно, че нямам никакво време за губене.

Прибрах се в общежитието си. Стаята беше пуста, бледите стени ме притискаха, лампата светеше безучастно и ме наблюдаваше с иктеричните си склери, зениците й бяха катранено  черни, но не можех за дълго да се вглеждам в тях, защото светлината беше ослепителна. Дадох обективна диагноза дори на безжизненото осветително тяло, но не можех да помогна на Мария… Каква лекарка съм, аз?! Като всички останали… Проснах се на леглото и покрих главата си с одеялото, оставих лампата светната. Усещах светлината дори под завивката, изгаряше ме със своите невиждащи очи и ме превръщаше в пепел. Смъртта ми се надсмиваше, тя дебнеше момента, в който щях да прогоня светлината, като натисна ключа на лампата….

Събудих се много рано, крушката продължаваше да свети, но вече не ми правеше впечатление…

-                     3/2 почина през нощта.  - каза ми сестрата, докато оправяше вече празното легло.

...Помня деня, в който реших, че искам да се обвържа завинаги с медицината. Бях в седми клас. Една сутрин се събудих и просто бях сигурна. Все едно, някой в съня ми беше изписал със златни букви във всеки един неврон, свещената Хипократова клетва. Не се поколебах нито за миг и ето ме – вече от 10 години съм успешен кардиохирург, по-просто казано оперирам сърца… За моя радост никога не съм губила близки хора. Благодаря на Бога. Но около мен е вечното було на смъртта, което се налага всеки ден да разкъсвам със скалпели, да режа с хирургически ножици, а после да го намирам отново невероятно добре зашито от някой по-могъщ хирург от мен, самата смърт. Но аз никога  няма да се примиря, никога няма да я оставя да довърши воала си, защото в това се кълна и докато дишам, ще я наранявам, така както тя убива, бавно и мъчително, не само умиращия, но и обичащите го…   

Целият ден се чувствах отвратително. Не ми се ядеше, не ми се говореше, не ми се учеше, не ми се живееше… Вярата ме беше напуснала и всичко ми изглеждаше празно и ненужно. Учех, вземах изпитите си, страех се, но нещо ми липсваше. Смъртта беше победила, защото ме накара да се предам…

След две седмици на 3/2 лежеше мъж… Той не беше в по-добро общо състояние от Мария. Пулсът му беше твърде забавен, очите му не можеха да стоят отворени, температурата му беше малко над 39 градуса. Дишането беше цяло мъчение….

Дочух далечен говор. Различих гласа на д-р Георгиев.

-                     Идете да видите умиращия мъж, сестрите ще ви кажат на кое легло е, а и вие сами ще го познаете.

За втори път се изпълних с истинска ярост, безпомощност и решителност, че трябва да направя нещо. Нямах време да мисля, нямаше време да се съветвам, с който и да било, трябваше да действам. За мое щастие студентите не се задържаха дълго. Погледнаха горкия човек, някой се пошегува, че Свети Петър сигурно му праща много здраве. А друг каза, че не се говори така за болните… Глупости. Добре, че си тръгнаха.

Коленичих до леглото на мъжа, когото разбрах, че се казва Петър, каква ирония… Беше едва на 50 години. Хванах студената му груба ръка и я стиснах… Той отвори очи и ме погледна. Сдържайки сълзите си, му се усмихнах.

-                     Всичко ще бъде наред, моля ви, имайте вяра. Не заспивайте.

Петър не ми отговори. Тогава взех една спринцовка и я напълних с физиологичен разтвор. Бях безпомощна и въпреки това не исках просто да стоя и да чакам края му. Издебнах подходящ момент, когато сестрите бяха далеч от мен и спокойно влях безобидното количество течност в кръвта му.

-                     Не се тревожете… Ще се оправите. Това е чудодейно ново лекарство, доставиха ни го тази сутрин. То ще стабилизира сърцето ви и ще успокои дишането ви. Всичко, което искам от вас е да стоите буден. Не заспивайте, лекарството действа само докато сте в активно положение.

За още по-голяма достоверност, аз започнах да слагам мокри кърпи върху главата на Петър, разтривах пръстите му и му говорех за света. Разказвах му за живота си, но само хубавите неща… И постоянно го призовавах да стои буден, вливах физиологичен разтвор на всеки два часа, примесен с моята собствена вяра. Молих се наум, никога не показах на умиращия, че се страхувах, че той е в безнадеждна фаза на бавната агония. Не допуснах вариант, че той може никога да не излезе от тази проклета реанимация…

Петър умря на 79 години в пътнотранспортно произшествие.

Аз съм още жива и съм готова да се боря със смъртта, защото едно разбрах със сигурност, тя не е по-добра от мен.