ПИСМО ДО РЕДАКТОРА - Живодар Душков

ПИСМО ДО РЕДАКТОРА - Живодар Душков

 

 

София, 20 декемврий 1894 г.

Любезний Господин Редакторе,

Прочетох във вестника апела чрез спомени, снимки и документи да възкресим заслужилите българи, загинали за нашата свобода. Поздравления за полезното начинание! Настоящото писмо е точно затова. В моя живот няма героизъм, но все пак мога да кажа и напиша едно-друго... Нищо, че и гласът ми, а и ръцете ми да треперят вече!

Именувам се Мануил Стоянов, но ме знаят като „хаджи Мано“. В София имам страноприемница – почти до Житния пазар. Бил съм член на меджлиса*,  защото се знаеше, че съм чорбаджия. Че имам влияние сред нашите хора... А и коджабашия** съм бил... Пиша до вестника не защото искам да се оправдавам за тия си дейности... Бях член и на комисията, която съди Левский. И ме обвиняват в каквото си искат! Пред очите на Смъртта мога да кажа едно: „С нищо не съм виновен за гибелта на Дякона!“. Пред съда всички свидетели говореха против Васил Левский: и Димитър Общи, и Иван Лилов Фурнаджиев, и Петко Страшника, и Станчо и Станьо Хаджииванови, и... Сам той пък нито с една дума не се защити, а напротив: „Аз наредих...“, „Аз казах...“, „Аз получих...“, „Аз дадох...“, „Аз донесих...“. Пък и Законът беше такъв! И как можехме да го спасим – и аз, а и другите трима българи, включени в следствената комисия: хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович, Пешо Тодоров - Желявеца и Мито Панов Каймакчи?! Бяхме с вързани ръце. Единствено, което направихме, бе да не подпишем протокола...

Когато бях член на Софийския епархийски съвет, на мен се гледаше като на народен човек! Когато през 1871 лето на събора в Цариград исках седалището на Екзархията да бъде в София, също казваха, че съм народен човек! Като давах пари за народополезни начинания, пак ме числяха за народен човек! И когато след мъченичеството ми в Диарбекир през март 1878-а се върнах в Българско, като народен човек ме посрещнаха! И изведнъж – не съм народен човек?! Предател съм бил?! Как стават тези неща?!

Бил съм против Дякона Левский!? Че ако това е така, можел съм десетки пъти да го предам на властите. Още при първото му нощуване в хана ми, когато ми се разкри, можех да го изкажа, а не да чакам съденето му! Па и откъде да зная, че един ден ще го хванат, че точно в София ще го разпитват и че баш мен ще викнат за член на следствената комисия?!

Колко пъти е бил в хана ми! И сега сякаш е пред мене. Очите му сиви – сякаш желязо впива в тебе и чете в душата ти! Строен, пъргав, неуморим... Обикновено беше с европейски дрехи, но веднъж пристигна облечен по турски, с чалма на главата. И така хортуваше*** по турски – ще кажеш, че аянин**** е пред тебе! А какъв глас имаше! Една вечер такава песен изпя, че чак тръпки минаха по гърба ми...

Вече надхвърлих осемдесетте. Усещам, че нишката от кълбото на живота ми става все по-къса и по-тънка. И с ръка на сърцето си казвам: „С чиста съвест ще си тръгна оттук!“.

Бъди жив, любезний Господин Редакторе!

С най-дълбоко почитание:

Хаджи Мано

Послепис:

 Ако е интересно за теб, Господин Редакторе, да пазаря фотографин, та да заснеме черницата пред вратника на хана ми? Най-често на нея Дякона връзваше коня си, когато идваше. Освен паметта ми май само дървото е „свидетел“ за отбиването на Дякона Васил при мене...

Същий

----

*меджлис – градски съвет.

** коджабашия – старейшина; местен първенец.

***хортувам – говоря, приказвам.

****аянин– валийски помощвик.