Софийска история - Весела Алегрия

Ако сте турист, дошъл на обиколка в столицата, към кого бихте се обърнали за повече информация относно Софийските забележителности и потайности?! Към „Софийския пътеводител” ще отвърнете от раз вие. Е, помислете пак! А междувременно нека ви разкажа за една колоритна и твърде любопитна най-вече що се отнася до надничането в „чуждата паница” личност, с която животът ме срещна по време на краткия ми образователен престой в Столицата…

 Баба Цецка, известна още като Софийското ЦРУ, обитаваше апартамента точно срещу този, в който бях аз на квартира. Тя знаеше всичко за всички и то в най-големи подробности и дребни детайли: от това кой влиза и излиза от блока, при кого точно отива и по какъв повод – разпит до девето коляно; от разписанието на метрото до културния афиш с представления на Народния театър „Иван Вазов”. Знаеше дори и с какъв тоалет ще бъде пременена първата дама още преди клюкарските списания, които се надпреварваха да я обсъждат… Както тя самата често обичаше да отбелязва: „ Абе, не го знаeм  oн чичo лиии… лелинчо ли… де го викат Гугъл, и го ‘фалат толкоз по телевизията, ама требва ли ти информация за Софийските потайности, питай баба си Цецка, момиче! Информация от извора!” Дааа, моята съседка бе изключително добре осведомена по всички въпроси и особено по тези, които не я засягаха лично. За нея не оставаше нищо скрито-покрито. Нищо не можеше да убегне от зоркото око на агенция „Клю клю” и локаторите ѝ, които въпреки преклонната ѝ възраст бяха в отлична изправност и слухтяха зад входната врата и всяко едно блоково ъгълче и стена в търсене на пикантерии. Дето се вика без нейно знание не само птичка не можеше да прехвръкне над, около и най-вече в блока, ами и комар! А какво остава пък за една студентка като мен, дошла от провинцията и току-що нанесла се в съседния апартамент?!...

Един ден станах неволен свидетел на следния разговор, провел се между въпросната баба Цецка и баба Мара – моята хазайка:

- Абе Маро, т’ва момиче, твойта наемтелка, голема върти опашка се оказа нещо. Едва завчера се нанесе, пък тука се напълни с маже… Входа заприлича на публичен дом. От апартамента ѝ постоянно влазат и излазат маже… Абе, не ѝ е чиста работата на таз девойка, ако въобще мойе да я наречем тъй де, оти при тая юнашка връволица…Ха, едва ли?! – провикна се от терасата си баба Цецка.

- Що хортуваш ма, Цецке? – запита учудено хазайката.

- Ако не ми верваш, гльодай, гльодай… Ей на… Виж го он още не  излезнал, другият до’ожда! – бързо доуточни ЦРУ-то, сочейки с пръст.

- За какви мъже говорите, г-жо?!... Изкарахте ме каква ли не! – намесих се ядосано аз.

- Еми, що си е правда, момиче… - с тънък намек отбеляза съседката.

- Какви глупости говорите?! Аз съм почтено момиче… Думите Ви ме обиждат! – сопнах се аз.

- Е, сегинка и от истината ли че се обиждаме, момиче? Бива ли тъй! Тц тц… Нали го видохме с комшийката едното момче още неизлезнало, другото до’ожда. Ний мойе да сме стари, ама не сме вчерашни! – възкликна баба Цецка.

- Кое момче бе, г-жо? – запитах подразнено аз.

- Ей оно с червения гащиризон!... При нея дохожда нъл тъй, бре момче?

- Аз съм от ресторанта в центъра … Госпожицата си беше поръчала пица при нас и аз просто ѝ я доставих! – намеси се в моя защита доставчикът и добави. – Да Ви покажа ли касовата бележка, ако не вярвате?!

- Тъй,тъй то… - измърмори някак недоверчиво с половин уста баба Цецка и продължи да любопитства. – Ами, оня убостник с големата чанта на рамо… И он ли ядене ти носи?

- Да, носи ми… Само, че писма и колети! Той е от куриерската служба! – леко подразнена, отвърнах аз.

- Ааа убу!... Ами вчера? Тогаз даже беха двама на ‘еднъж биля! – продължи с нападателния разпит ЦРУ-то.

- Ами да! Те обикновено пращат по двама техници от кабелната и интернета! – ядосано заобяснявах аз.

В този момент във въздуха се разнесе тежък мирис на изгоряло:

- Въййй! Загоре ми манджата! – завайка се баба Цецка, която толкова много се беше унесла в надничането в моята паничка, че напълно бе забравила за своята докато нажеженият до червено котлон не ѝ напомни…

След тази случка се занизаха месеците един след друг. Дойде смразяващо студената зима с еднометровите снежни преспи и -20 градусовите температури – тежко време за придвижване по заледените Софийски улици, особено за една 75-годишна пенсионерка като баба Цецка. Въпреки така „любезните”ѝ коментари по мой адрес, дожаля ми за женицата. Така, че преглътнах обидата, подминавайки думите ѝ с усмивка и вярна на принципа си за добросъседство, реших да ѝ помогна… Сутрин преди лекции пазарувах и за двете ни от кварталния супермаркет, плащах сметките за ток, вода и телефон, на връщане ѝ купувах вестник… И така ден след ден след ден… Така както с идването на пролетта се затопляше времето навън, така се затопляха бавно и постепенно междусъседските отношения помежду ни. Двете си станахме много близки. Аз я чувствах като моя баба, а тя пък – като внучката, която за съжаление никога не е имала.

Един слънчев пролетен ден тъкмо излизах от блока, и баба Цецка се провикна от терасата си подире ми:

 - Дека си тръгнала с тоя анцуг, мъри?... Да не отиваш за риба я! Бърже влазай да съ преоблачаш… Сложи оная новата червена рокля дет си я купи завчера, понаконти се малко, нагизди се. Па сложи и червилце! Днеска требва да си много ‘убава…като картинка! Предстои ти много важен и специален ден!

- Какво имаше предвид с последното, така и не разбирах в онзи момент все още, но знаех едно: Да противоречиш на баба Цецка е като да спориш с радио – лишено от всякакъв смисъл хабене на енергия, която аз реших да си спестя, като ѝ угодя. Така, че с риск да закъснея за там, накъдето се бях запътила, се върнах да се преоблека…

 

***

 

- Май… май тъпаните че бият скоро, а момиче? – посрещна ме на стълбите пред входа баба Цецка, забелязвайки отдалеч леката, ефирна походка, с която се носех по тротоара и радостните искрици в погледа ми, който сякаш крещеше: „Аз съм най-щастливата жена на света!”. – Я, какъв убав пръстен блести на ръката ти! Годежен е май! Я, гльодай, гльодай… Много е убав, чедо! – възкликна баба Цецка и възторжено отбеляза. – Ама, я знахме че те главим тебе, че те женим…

- Откъде?! – запитах учудено аз.

- Ха сега де!  Що за въпрос, момиче?... Е, па я ако не знаем, кой друг?! Помниш ли, що ти рекох в началото… За Софийските потайности питай мене! – смига ми закачливо тя и двете заедно се качихме у нас на почерпка с домашно приготвени курабии и чаша  ароматно кафе…