по - ТАЙНО - сти - Георги Илиев

Случва се всяка вечер от години насам. Където и да ме преместят е едно и също. Каквито и приспивателни да ми дават, не се получава. Не мога да заспя…….

 

21.10.1999 г.

Последните лъчи светлина бяха убити от мрака. Без капка милост, без втори шанс те бяха изтрити от този град и в утрото на зазоряване отново трябваше да се борят, за да окъпят росата в цвят.

Започва да вали… Прекрасно е да усещаш всяка капка, готова да разкаже историята на живота си. Да шепти нежно в ухото ти, стичайки се бавно по шията. Тихо е…… Вървя бавно…. В тези дни мракът носи студа със себе си, а хората не го обичат. Предпочитат топлината на уюта в домовете си. Освен влюбените. За тях е важна нежността на дланите, били те и измръзнали. Виждам усмивките им щом се допрат. Пожарът в очите им е несравнимо бедствие – гори и не гасне. Обичам да наблюдавам страстта в очите на влюбените. Силата й топли дори мен. Крада капчица от жарта им, за да стопля и себе си.

И там, зад старата църква има двама , от чиято обич ще си открадна тази вечер. Те се сливат в мрака и се кълнат в любовта си.

- Баща ми ще те убие ако разбере! Трябва да ме чуеш и да заминем. За Сърбия или по-далеч – Англия, Германия!- дочувам нежният женски глас в неистова молба….

- Знаеш, че не мога….. Знаеш, че не мога да оставя майка си. Няма кой да се грижи за нея, а тя няма как да пътува.

- Но не ме ли обичаш, не ти ли пука поне малко за нас?! За мен и за любовта ни?!

- Знаеш, че сърцето ми е твое, но не мога да замина. Не и сега …

- Но останем ли тук и край. Няма бъдеще за нас. Баща ми няма да позволи да сме заедно. Знаем го. А аз не искам да те оставя. Искам да споделя живота си с теб.

- Кажи ми, Нели, как да разделя сърцето си, но не съвсем…. Как да разделя тялото от душата си и да бъда на двете места? Защото не бих могъл да бъда само на едното.

Има сълзи в очите им. Съдбата и този път е хвърлила заровете си на грешната маса. Тя кара умът и сърцето на война един срещу друг, като залогът е душата, която в последствие се превръща в безполезна вещ. Когато битката приключи, тя е безнадежден трофей…..

Но сега в разгара на войната и любовта, дланите им все още не са готови да се разделят. Нито устните им. Тъмнината ги крие и им обещава че ще пази тайната им. Но не и кварталният – брат на баща й. Утре щеше да е краят. Той щеше да се бори за живота си в операционната, а тя в норвежка гимназия. Но до първите лъчи има време. Нека се обичат още малко….

 

14.03.2002г.

Пловдив е прекрасен на пролет. Когато цветовете на дърветата окъпят калдъръма на стария град и превърнат всичко в самодивска приказка, на минута път от центъра на лудницата. Вървя по тесните улички и историята им преминава през мен. Мирише на спомени и чай. Цвят на кестени и липи. Минава при през нощта. Баба ми разказваше как по това време караконджули и змейове кръстосват света и той става техен. Плашех се от това. Но не и Ана. Тя бърза задъхана. Косите и се разпиляват на фона на пълнолунието. По лицето и се чете притеснение, но малко зад него една лека усмивка проправя пътя си, триейки  всичко ненужно след себе си. Кецовете не издават звук, колкото и бързо да се движи тя , само дъха й- забързан и припрян. Нетърпелив, той нарушаваше мрачната идилия. Но няма как. Той я чака. На върха на тепето. Сред камъните, Иван е там от час.

Прегръдката им е толкова силна, че ако продължи още само миг и ще роди нова вселена. Толкова любов има в тези две тела. В тези двама души.

- Отново закъсня, мила моя.

- Съжалявам. – погледът и се изпълва с вина. – Трябваше да приготвя вечеря, да подготвя дрехите на децата за училище, да ги сложа в леглата, да довърша едни стари доклади. Да се погрижа за Петър, да му дам лекарствата и да направим физиотерапията му.

- И сега имаме може би час задно? Или по-малко? – да чуеш болката в гласа на мъж исполин е тъжно. Да усетиш слабостта му зад силата на тялото му.

- Иска ми се да ти дам цялото си време . Да го споделям с теб, но разбери ме. Имам семейство, мъж, деца, отговорности. Ще ми се да е лесно. Да съм на 18 и да избягам с теб. Но не съм. Не мога. На 35 животът е труден и различен. Поне моят е ….

- Това не променя нищо Ана. Обичам те въпреки децата и мъжа ти. Обичам те със силата не греха и болката. Копнея те и те желая всяка минута.

Обещанията им са силни. Само любовта може да ги подкажда и тласка към лудостта на действия като тези. Иван набра номер  и минути по-късно, двамата пътуваха в жълтото такси към един от хотелите, където заедно с душите, ще слеят и телата си.

 

14.03.2002г. / сутринта/

- Как сте тази сутрин?

- Добре- отговарям механично.

Сестрата е уморена с подути очи. Поредната безсънна вечер в календара й… В стаята нахълта един от санитарите и дори да шептеше, успях да чуя думите му:

- Ани, мъжът ти е получил инфаркт. Моите съболезнования……

 

17.08.2010г.

 

В София няма ден, няма нощ, но и тук има тайни ……

4:30  сутринта е и след час нощта ще загуби битката за надмощие. Лъчите на изгрева ще я  прободат смъртоносно и тя ще се оттегли. Но преди това има още малко време за любов. Забранена и оплювана любов, но като всяка друга истинска и магическа. Две устни създаваха душевен резонанс, допирайки се. Оплитайки себе си в спиралата на времето. Ръцете им споделят нежност. Очите им притворени забравят света наоколо за да се издигнат чувствата им над този град на сенки. Два сака стоят в краката им. Два билета в джоба скоро ще бъдат използвани. Те заминават далече от всички, за да споделят живота си заедно. Никой не знае за тях. Никой дори не подозира, че те повече няма да се приберат. Нито техните родители, нито приятелите им. Обичта им дава куража да започнат да градят от нулата своят собствен свят.

Усмихвам се. Красиво е да сбъдваш мечтите си. Но съдбата е страна. Непредвидима. Не предупреждава. Нито тях, нито шофьора на тир, който се бори неуспешно със съня. И миг по-късно, преди да мигна с очи дори и всичко свърши. Тирът, саковете, спирката и двете момичета…… всичко свърши преди да започне.

 

10.11.2018г. 10:30

Чувам лекарите…..

- … От години е така. Дори вече не спи. Помислете отново. Не виждаме смисъл да се мъчи повече. Оставете го да си отиде.

Очите на сестра ми са пълни със сълзи – за сбогуване.

**************

Много тайни видях скрити в тъмнината и много любов.

Аз съм на 31. Родих се парализиран. Преди 5 години изпаднах в будна кома. Преди минута решиха да отнемат живота ми. Благодаря им!