Алкохол - Полина – Десислава Миленова Батешкова

  Надеждата се оттича в канавката докато той държи косата ми. Гърлото ми се свива и се отпуска в ритъма на сърцето ми, което бие учестено. Изведнъж улиците започнаха да се сливат с небето и светът се превърна в непрогледно същество, обърнало гръб на всички. Човешките крачки се разминават, следите им отекват в безвремието. Алкохолът побеждава. Отново. Отчуждена от реалността, аз се изправям със сетни сили и потеглям към нищото. Пожелавам да се влюбя в мрака, в непробиваемата му душа. Той така ме приканва да го обикна. Ухажва ме упорито, а аз упорито му се дърпам. Той обича да обезсмисля думите ми, а от мечтите ми си построява обетована стена, която се прескача само от най – смелите. Останалите се разсмиват, за да забравят. Останалите упояват съзнанието си. Останалите не остават. Те бяха временни пешки в лудата надпревара на младостта. Заблуждават с привидно благоприличие и добри обноски, но в сърцевините си са прокажени и изпълнени със злоба. Алкохолът, обаче, сближава всички. Той ни прегръща с нежните си илюзии, а после се забавлява на осъзнатото. Целта на мъката е да се забрави. Затова предпочитаме да прекараме петъчните вечери в мазето, пропито с влага и отчаяние. Пластмасовите чаши ни чакат на паянтовите маси. От дупките в пода блика черна вода. Същата вода, която отмива порочните ни постъпки и непочтените ни мотиви. Но нали така човек се надживява? Нали така се осъзнава младостта и нейното крехко сърце, което едва побира големите ни очаквания?
  Надигам поредната чаша. Около мен кръжат демони, готови да плячкосват наивността. Обръщам се и успявам да фиксирам с поглед момиче, което се мята от мъж на мъж и се опитва да се наслади на вниманието. Гримът й е размазан, а чорапогащникът скъсан. Токовете й се поклащат и не издържат на резките й движения. Тръгва да пада, но няма кой да я хване. Момчето зад нея наблюдава похотта със съжаление. Иска му се да я обича, но тя не познава любовта. Нейната любов се измерва единствено с разочарованията, за които не е била готова. Лицето й навява пролет, но гласът й е мразовит. Тя се качва се на капака на една кола и започва да танцува предизвикателно. Знае как да задържи погледа, но не знае как да остане на себе си. Мъжете я хващат и я набутват в колата. Тя се отдава на отвличането с триумфална усмивка. Сълзите й се бунтуват, но тялото й се отпуска. Колата изчезва в задната уличка и светът отново оглушава. Момчето се свлича на пода, уморено от тежката вечер. Продължавам да гоня дяволитите същества. Влизам в дискотеката. Охраната ме поглежда преценяващо. Преравя чантата ми и си взима една тънка цигара. Приканва ме с жест. Вратата на тоалетната хлопа. На нея не се чука, но зад нея - да. Едър мъж излиза и закопчава ципа си демонстративно. Изплаква си устата и напуска дискотеката. След него излиза дребно момиче, което си иска телефона. Викам й такси и й подавам пет лева. Влизам. Силната музика приглушава страховете ми. Сепаретата са отрупани с полу – живи същества, чакащи някакво чудо. Повечето чудеса са се разплули на дансинга и едва побират дебелите банкноти в големите си подплънки. Скривам се зад най – едрия тип, опиянен от стриптизьорката. Изпивам на екс чашата му и уискито започва да къкри в стомаха ми. Главата ми се отпуска, а клепачите ми изтръпват. Не искам да гледам повече, но продължавам да се движа. От миризмата на пот и цигари ми се повдига, но си представям, че вдишвам някакъв вълшебен прах, за да забравя къде се намирам. Спира ме някакво момче. Изглежда трезвен, но движенията му са хаотични, а лицето – обездвижено. Опитва се да симулира усмивка, но скуката надделява над предизвикателния му поглед. Полага ръката си на рамото ми, за да запази баланс, но залита и се блъска в мъжа, на когото му се изплъзна червенокосата сервитьорка. Боят е предвидим. Няколко крошета и ритника сложиха край на свадата. Продължих напред. По шахматните плочки на дискотеката се разлива алкохол. Ритмичната музика прераства в хаотично бумтене. Хората се облягат един на друг, доверявайки се на танцувалните си стъпки. Някъде навън се подава изгревът, но тук още е нощ.
  Животът ми се изплъзва през процепа на тавана, от който се подава ярка светлина. Сънувам ли това място? Какво е името ми? Сякаш някаква решетка е премрежила погледа ми. Надигам се от високия стол пред бара и се озовавам в детската си стая. Още се сгушвам в плюшения мечок, за да потуша самотата. Още припявам старите песни, а мама ме гледа с прикрито притеснение.
- Как си, миличка? – пита предпазливо.
- Вече съм голяма, а се смалявам. – отговарям.
  Какво ми се привижда? Как да си докажа, че реалността е заблуждаваща? Този барман е сложил нещо в питието ми. Гледа ме с любопитство и се радва на спогодения си номер. Няма да се оставя на този шантаж. Събувам обувките си и започвам да пълзя като мекотело по пода. Парче стъкло прорязва дланта ми, но болката ми се изплъзва. Изходът ми се усмихва и ме приканва със сигнално зеления си цвят. Някаква черна фигура застава пред изхода и започва да ме рита. Смея се. Винаги се смея на безполезните опити на хората да ме нараняват. Наистина ли ме налагат или просто изтрезнявам? Усещам тътените на ритниците в слепоочието си. Виждам брат си. Той почина преди две години от свръхдоза. Бягаше от сбогуванията, но от това не успя да се изплъзне. Виждам го когато не поглеждам към небето. Наблюдава ме с укор, с присмех, с носталгия. Нашепва ми да не се поддавам на най – низшите човешки страсти. Не го слушам, защото съм му ядосана. Той напусна доброволно всичко, което го плашеше, но най – вече се страхуваше от себе си. Твърдеше, че човешката природа е непредсказуема. Нужно било едно единствено нещо да тръгне в обратна посока и човек претърпявал цялостна метаморфоза. Умът му не се вписваше в изкуствено изградения свят. Той беше заклеймен с алената буква на единака, на аутсайдера, който предпочита да остане верен на себе си. Всички в клуба знаеха кой е брат ми. Само аз не разбирах. Той остави хиляди отворени врати. Сега сянката му ме причаква пред входа на дискотеката. Достигам я. Пълзя и се моля на демоните да освободят ума ми. В него искам единствено мираж – миражът да бъда друга. За една вечер. За един час. За секунда.
  Изгревът търка клепачите ми. Приканва ги да прогледнат. Не съм готова за новия ден и слагам розовите очила. Рамките им са халтави, изплъзват се от лицето ми. Реалността нахлува и заличава пиянството. Къде ми е чашата? Така всеотдайно ме омайва. В тая чаша се провираш в нова вселена, в която всичко се наглася според теб. Няма закони, няма обрати, няма внезапни случки. Всичко е изчислено с всеки милилитър алкохол. Всяко газирано балонче на шампанското е едно желание, изпратено към космоса. Докога ще живея чрез опиати? Докога ще бъркам отровата с амброзия? Докога тия улици ще натежават от самотата, която мнозина си споделят? Младост. Радост. Жалост. Всички безпътни минувачи кръстосват съдбите си без да подозират. Мъртвите им завиждат, а те завиждат на мъртвите. Брат ми е до мен и се подпира на рамото ми. Присъствието му ми тежи, но повече ми тежи отсъствието му. Бялото му лице се е набраздило от болката. Искам да го извикам, но думите засядат в гърлото ми и полепват по несбъднатото. Накрая се отказва да ме вкара в правилния път и надига чашата ми без да брои глътките ми. Усмихва ми се. Измъчено. Свалям обувките и тръгвам боса. Така правихме в квартала когато дъждът утихваше. Всяка локва беше грижливо разпръсната по цялата улица от нашите скокове. Целите бяхме кални и верни на лудостта си. Сега лудостта ми е оголена и изоставена. Светът не я приема. Аз пък не приемам света. Спирам греблата му и се гмуркам в течението, което ме отнася. Дърпа ме назад, но аз се надигам. Братко, остава още малко до споделената среща. Прости ми, че намирам начини да те срещна. Само така мога. Само така искам.