Роднината - Мади Москин

Автобусът ни изтърси на софийската автогара в късния следобед. Аз настоях  да пренощуваме в моя роднина по майчина линия, която при последната ни среща ми даде адреса и телефонния си номер със сълзи в очите и думите: „Когато имате път към София, непременно ми елате на гости – сама съм, а място - колкото щеш. Можете да останете колкото искате“.

Не обичаме да досаждаме и нямахме намерение да оставаме повече от една нощ, но и толкова щеше да бъде от голяма помощ за нас. Огледахме се да открием телефонен автомат. Първият, който съзряхме, не работеше. Вторият – също. С третия ни излезе късметът. Държах адресното тефтерче в ръка, отворено на адреса на леля Марга, пуснах монетата, набрах номера и зачаках със затаен дъх. „Тууут“ прозвуча в слушалката. „Тууут“ - втори път. „Тууут“ - трети път… “Тууут“, “Тууут“… Все още спокойна поставих слушалката и монетата издрънча в отвода. Пробвах втори път. Резултатът беше същия.

- Може да е отишла до магазина. Да отидем ли на адреса?

Жоро нямаше нищо против и като опитен таксиджия, бързо се ориентира по картата къде се намираме и как можем да стигнем до Дианабад. Някакви си 6 км. След като цял ден сме се тръскали по автобусите – от Лесковац до Пирот, от Пирот до Димитровград и от Димитровград до София, що да не се раздвижим - за колко няма да ги вземем пеша. По пътя хапнахме по баничка с айран и след около час и половина застанахме пред вратата на бленуваното жилище. Обнадеждена поех дълбоко дъх и натиснах звънеца. Звучната мелодия от известна песен малко ме стресна, но отвътре не се чу никакъв шум. Опитах втори, трети…, пети път. Нищо. Нищо не показваше признаци на живот оттатък вратата.

Чу се тракване от затваряне на врата на горния етаж. След завъртането на ключа се чуха бавни стъпки, които тежко заслизаха по стълбите, придружени от дрънчене на стъкло. Възрастна жена с няколко бурканчета от кисело мляко в пазарска мрежа ни изгледа любопитно.

- Да не би да търсите Марга? – попита тя и недочакала отговора ни, продължи: - Няма я. От три дни е в Банкя, на вилата. Беше тук за няколко дни, но пак замина. Тя лятото го прекарва там. Аз понаглеждам жилището и поливам цветята, та зная.

- Благодаря Ви!  – промълвих тихо аз.

Бяхме изморени, чувствахме се адски мърляви, а вече и леко отчаяни…

Върнахме се в района на гарата. Перспективата да спим на пейките изобщо не ми допадна. Струваше ми се опасно – нямахме кой-знае какъв багаж, но имахме пари, които обаче, специално на мен, не ми се даваха за хотел. И пак се върнах в спомените си към думите на леля Марга: „Но можеш да се обадиш и на Сашо. Нали го знаеш – има ви заедно на снимката от погребението на леля Сия. Ще му обясниш коя си, той познава добре майка ти, та ще се сети.“

„Тууут“ – прозвуча в телефонния апарат, - „Тууут“.

- Ало? – отговори приятен мъжки глас в слушалката.

- Добър вечер! – започнах смутено. -  С Александър Стоев ли разговарям?

- Да, същият е на телефона.

- Извинявайте, че Ви притеснявам, казвам се Рая, родом съм от Преслав и по стечение на обстоятелствата съм Ваша роднина. Майка ми е… - и започнаха едни обяснения. Той ме изслуша търпеливо и когато спрях тирадата си, изрече с огромно недоверие в гласа.

- Не разбирам. И от къде всъщност имате телефонния ми номер? 

При този въпрос осъзнах, че съм направила поредната грешка за деня – та кой би се вързал на някакво телефонно обаждане от някакви непознати, които твърдят, че са ти роднини и не е ясно какво точно искат, но се бях хванала на хорото и трябваше да го изиграя до края.

- Нали Ви казах, майка Ви, леля Марга ми го даде.

- И какво искате от мен?

- Обясних Ви вече – в София сме и няма къде да пренощуваме, та ако може да ни приютите за една нощ.

- И кои сте вие?

Закрих с ръка очите си, искаше ми се вече да бях прекратила този унизителен разговор, но продължих:

- Нали имате роднини в Преслав…

- Това ясно, но кои сте вие – ти и?

- А! ... и съпругът ми.

Продиктува ми адрес, до който можехме да стигнем за около двадесет минути пеша. Тътрех се след Жоро обезверена, обидена и гладна. Около нас дрънчаха трамваи, а магазините, покрай които минавахме, бяха вече затворени. Смрачаваше се, когато стигнахме до адреса. Звъннахме и от домофонния високоговорител се чу краткото: „Кой е?“

- Аз съм, Рая. Вече сме тук.

- Аха, добре, изчакайте малко! Ще сляза ей сега.

След първите пет минути обидата започна отново да ме дави. Минаха още пет, после още пет, и още пет… Бях се сгушила в прегръдката на съпруга си и сълзите се търкаляха по бузите ми. Не разговаряхме, той само ми шепнеше като на дете:

- Шшшт, всичко ще бъде наред!

Мракът междувременно беше превзел града и уличните лампи с форма на фенери замъждукаха като във някакво отдавна отминало време. Огромната буца, която беше заседнала в гърлото ми, щеше ме задуши. Толкова обидена и унизена не се бях чувствала никога – да седя като просяк, очакваш милостиня, пред някаква врата…

Беше минал вече половин час, откак висяхме пред входа на сградата, когато стълбището светна и се чуха ситни слизащи стъпки. Вратата се отвори и отвътре с бърза крачка излезе мъж с куфарче в едната ръка и саксия със зелено стайно растение в другата.

- Вие ли сте Рая? Следвайте ме! – нареди той, заситни напред по тротоара и зави в първата пряка. Жоро почти ме влачеше и едва успявахме да го догоним.

В движение се извини, че сме го сварили в особен момент, защото местели кантората. След около пет-шест минути бърз ход внезапно спря пред една врата и в инерцията си едва не го отнесохме. Той подаде саксията на Жоро, за да може да отключи. Жилището му се намираше на втория етаж в стара кооперация. Въведе ни в просторен хол, в който, освен многото стайни растения, имаше Г-образен кожен диван, малка стъклена масичка и барче с голям  телевизор върху него.

- Заповядайте, разполагайте се! – разпери ръце роднината.

Седнахме на дивана срещу телевизора, но останахме напрегнати като навити пружини. Домакинът извади красива кристална купичка и сипа в нея смес от различни видове ядки, след което донесе чаши и бутилка уиски. Аз отказах питието – не пия твърд алкохол. Те пиха по мъжки, разговаряха за кое, какво, откъде и защо – Жоро беше прилично интелигентен, информиран и отворен за разговори по различни теми, а аз седях тихо, свита като мишка в малката си дупка и аха да се катурна и да заспя.

В един момент роднината погледна часовника си, стана и каза:

- Време е за сън – утре ме чака отново тежък ден. Елате, да ви покажа банята и тоалетната! – и след като се върнахме отново в хола, издърпа масичката на една страна  и допълни: - Можете да смъкнете възглавниците от дивана на пода и да си оформите легло. Лека нощ! – После се шмугна през една врата и се чу шум от завъртане на ключ. Ние останахме да стърчим стъписани насред хола.

- Една нощ под звездите, друга - на пода на богат роднина… - вметна иронично Жоро, при което сълзите ми рукнаха като из ведро и се разхлипах. Чувствах се ужасно – това беше моя идея, мой роднина и изобщо не можех да приема, а и не исках да повярвам, че се случва.

- Шшшт, успокой се! Какво пък, - продължи той, като хвърляше големите правоъгълни кожени възглавници на земята и ги подреждаше в два реда. – погледни го от хубавата страна - имаме безплатен покрив над главите си.

Легнахме и се завихме с якетата си. Не можах да заспя - пред очите ми преминаваха преживяванията ни от последните дни:

Преди три дни тръгнахме от Русе, където всъщност живеехме. Оказахме се късметлии, че изобщо намерихме място в „тайния“ автобус, който веднъж в седмицата откарваше пътниците с огромните сакове и куфари до някой пазар в Югославия. Първата нощ спахме под откритото звездно небе на нашата западна съседка, а на сутринта пихме невероятно кафе, приготвено в индивидуални джезвенца върху нажежен пясък в някаква крайпътна къща, приличаща на кокошкарник. На пазара в Лесковац нещата потръгнаха, хората бяха дружелюбни – разговаряха, спореха, пазаряха се, но купуваха – имаха нужда от всичко. Та там се запознахме с един местен жител, поразговорихме се, ние му подарихме една карирана мушама за маса, две кухненски престилки и една пъстра забрадка, които ни бяха останали към края на пазара, а той изненадващо ни покани да му гостуваме. Бяхме приети от семейството му като стари приятели - богато нагостени и настанени в удобно легло с топли меки завивки…

Сега лежах гладна, зъзнейки под якето си, на пода в жилището на втори братовчед на майка ми… или трети мой, нямах представа, но това беше без значение.

 Повече едва ли щях си позволя да разчитам на роднини.