Лоши камъни - Евгения Катралска

Крайморското градче бе кокетно разположено на една височина току до морето. Брегът – десетки метри стръмна скала, носеше едновременно чувство за страх и сигурност. Страх от стръмнината и сигурност от стихията.

            Обичах този град, той беше част от спомените, страстите и слабостите ми, и аз някак по своему го чувствах близък. В едно лято, преди няколко години ръководех разкопките на античен некропол на самия бряг. Извадихме интересни находки, намерих добри приятели тук, пропуснах да изживея една любов, която колкото по-вече се отдалечава във времето, толкова по вълнува.

            Преди два дни ме бяха потърсили от местния музей, за да консултирам някаква неочаквано появила се археологическа находка. Получих командировъчно и още същата вечер отпътувах от София.

            - Е, добре дошъл – с Витали, шефа на тукашния музей се познавахме от университета. Винаги съм се учудвал как успява да намира пари за разкопки. Тук се копаеше нон стоп от години, всяко лято. Витали не ме остави дълго да размишлявам. Зададе ми традиционните въпроси, а после разправи на две на три. При изкопни работи за нов хотел “голяма инвестиция” – смигна той, били открити основи на древна сграда.

            - Ще спрем стоежа този сезон – продължи той. – Против мене са всички и кмет, и бизнесмени, а и по нагоре. Добре, че дойде.

            Двамата вървяхме по пустите сега улици. Беше пролет. Навсякъде бе обсипано с цветя. Усещах зеленината по мириса и ми беше приятно.

            Неусетно стигнахме центъра. Витали продължаваше да ми говори, но аз почти не го слушах. И отново я видях. Беше приклекнала в пъстрите си дрехи на асфалта, дългите й руси коси се ветрееха.

            Всеки град си има талисман. Тук беше тя – лудата. Казваше се Теофания – “посочена от бога”, но от кой бог и за какво? Когато я видях за пръв път ми се стори на не по-вече от двадесет, но и сега изглеждаше на толкова.

            Тя седеше на обичайното  си място в края на площада и рисуваше с керемида и камък. Теофания ни се усмихна доброжелателно. Беше по-красива от всякога. Пъстрите й очи играеха и може би в този неуловим бяг бе чарът им. Картината й привлече любопитството ми: птици, които летят към огромна клада, някои вече овъглени, други току докоснали с крилете си огъня.

- Странно момиче -  казах аз след като отминахме. – Като че ли красотата е болест?!

Витали се изсмя, а когато заговори усетих раздразнението му:

-          Ти какво, май за пръв път идваш тук?!

Тази негова реакция ме изненада. В действителност при предишните ми идвания, бях минавал много пъти покрай момичето, все със съзнанието, че това което не ме засяга, не ме интересува. Но едва сега разбрах, че цялото ми същество бе изпитвало неосъзнат страх от лудото момиче, сякаш носи зараза и инстинктът бе надделял. А днес видях една прекрасна млада жена да рисува. Усетих някакво странно облекчение и малко тъга.

Неочаквано Витали свърна в близката пресечка. Последвах го. Показаха се багерите, безвълвно застинали над изкопа. Несъзнателно съм ускорил крачка.

- Жълтия блясък! – Витали лукаво ми се подсмихна и посочи изкопа, - злато няма, по-ценно е!

Беше прав. Това, което се откри пред очите ми бе наистина смайващо. На дълбочина два, два и половина метра се очертаваха основите на сграда, подът на която бе покрит със забележителни мозайки. Митологични образи, портрети и орнаменти от естествено обагрени речни камъчета, представляваха украсата на единственото разчистено помещение. Какво ли криеха останалите?

Да откриваш тайните на древността, то е като да я създаваш: тръпката е по-голяма, чувството за собственост – по-силно.

Прекарах целия ден на обекта. Привечер седнахме с Витали в близкото кръчме. Глътка по глътка се усещах все по-млад и силен. Годините бяха останали в София, а умората някъде по пътя. Дали пък знаменитата амброзия не е всъщност хубав алкохол?

Ненадейно покрай нас мина Теофания. Проследих я с поглед. Витали също. Той бавно погълна  “божествената” течност, после затърси цигарите си. Пушеше и гълташе дима. Заразказва историята на лудата.

Теофания дошла в градчето преди десетина години. Хората я видели една сутрин да рисува с керемида на площада. Била цялата в синини с изпокъсани дрехи, но дружелюбна и говорела мило. Пред насъбралите се, една местна жена я припознала за дъщеря. Така Теофания се сдобила с майка и име, но разсъдъка, а вероятно и миналото си била загубила безвъзвратно. В града дълго се правели предположения на чия жестокост е станала жертва бедната девойка. Никой не я потърсил. Видни психиатри опитали да помогнат на Теофания, но без особен успех.

Виждах, че на Витали му става зле, унася се в мрачни размисли. Заплененото му от алкохола съзнание бе освободило душата, и тя душата му плачеше за всичко жадувано и непостигнато, което бе добило очертания в пропиления живот на лудата.

Останах няколко дни в градчето. Работехме здравата. Веднъж на изкопа дойде Теофания. Беше все така пъстра и лъчезарна. Кимнах й и тя слезе. Витали ми бе казал, че именно тя го е довела до мозайките. Наблюдавах я. Разглеждаше много внимателно новите мозайки. Погали с ръка камъчетата и нещо прошепна. Опитах се да чуя:

-          Рос къвек- повтори тя.

Прозвуча ми познато. Повторих наум няколко пъти и разбрах: “Ros kьovek” на унгарски означава “лоши камъни”. Имах бегли познания от този език, но бях готов да се закълна, че е точно това. Теофания не се отделяше от мозайките, говореше им. Слушах я, и отново сякаш видях онази клада от рисунката й с овъглените птици. Да, клада за нас е това, което обичаме, само то може да ни опари или убие. А дали това “то” е любим човек, работа или старата родина – няма никакво значение.

Там на скалистия бряг, където бях разкопавал античния некропол имаше паметна плоча с надпис на унгарски и български. Семейство летовници бе изгоряло, след като колата им се разбила в скалите. Никой не свързал катастрофата с появата на Теофания, защото момичето говорело чудесен български език.

- Лоши камъни, лоши камъни! – чувах нежния глас на Теофания, а в изкопа, очите на Горгоната-Медуза проглеждаха след хилядолетие с мек и опасен блясък.

 

Скоро след тази случка си заминах. Описах подробно мозайките. Представих ги чрез публикации в страната и чужбина. Получих поздравления.

Един ден в новия ми кабинет влезе Витали. Секретарката, която за пръв път в живота си имах, влетя малко след него и се опита да се извини. Кимнах й да излезе. Предполагах, впрочем, че Витали рано или късно ще ме открие, но сега, когато го виждах пред себе си – инстинктивно направих крачка назад.

- Знаех, че си ти! - каза. Дойдох да се убедя, не да те съдя. Моята прошка е твоята присъда, защото опростеният остава насаме с вината си!

 

Преди седмица инвеститорите бяха получила разрешение работата да продължи, а багерите бяха свършили своето.