Времеви потайности - Селин Фикрет

   Времето е нашата клетка, в която сами се правим затворници. Въобразяваме си, че правим опити за бягство от нея и търсим начини да излезем извън нейното обграждение, а именно с това се задълбочаваме повече в това понятие за същесвуване. Защо продължаваме да вярваме в лудостта, че времето съществува. Може би не е така, но ние хората придаваме на тази частица толкова голямо значение, че то ни обгръща и ни примамва в теорията, че винаги е съществувало. Можем ли да докажем, че времето съществува освен с нашата мисъл и логика? Можем да измерим другите частици за мярка:широчина, дължина, височина. Но можем ли да измерим времето, ако годината в действителност не се свеждаше до 365 дни, както ние сме приели? Ами, ако времето наистина не съществува, а просто сме му задали име, извели сме някакви уводи и факти и сме се помъчили да направим изчисления. Ако всъщност времето е в самите нас и то е поредната рожба на човешкия ум?

 

   Винаги съм обичала да разсъждавам над въпросите за началата и техните причини за поява, също така и за въздействието от съществуването им. Нямам представа как тези неща намират място в главата ми. Когато бях по-малка не съм се замисляла така задълбочено над тези работи, но вече си мисля, че въпросите винаги са били в мен, а може би и отговорите, но и те чакат своето време, за да излязат на бял свят.

   Денят е прекрасен. Слънцето грее топло и раздава щедро слънчевия си огън над изпотените ни тела, да не кажа и души. Всички бързаме да влезем в класните стаи с надеждата, че вътре е по-хладно от невидимата пустиня, която се е разтлала над училицния ни двор.

   Както се и надявам в сградата температурата е приятно по-ниска за разлика от все още заплетените въпроси в главата ми. Денят минава бързо, спокойно, шумно както винаги и естествено, с по-безкрайни и от размишленията ми, нерви около математиката.

   Луната вече е изкатерила стълбата до небосвода и сега елегантно стои около безбройните вече заминали си души, светещи с най-великолепното сияние, познати под името звезди. Днес небето е по-пълно от всякога и огрява нощта със светлината на така далечните за нас орбити в още по-далечния космос.

   Загледана през прозореца в малките светлинки, очите ми бавно се затварят и потъвам в мрак забрава, пренасяйки се в непознатия ни свят, познат още като сън.

 

   Изведнъж отварям очи, но около мен няма нищо. Само тъмнина. Затварям очи отново и когато клепачите ми за втори път се надигат, пред мен стои момиче. Бледо лице, руса коса(почти бяла), крехко тяло и една сияйна рокля, която блести по-силно от всяка луна, която съм виждала някога. На малките си китки има тънки посребрени окови, които не изглеждат особено насилствени. Като че ли въобще не и пречат да прави каквито и да е неща с ръцете си. Погледът и е празен, изгубил се някъде във времето, без никакъв блясък, нито искра живот.

-Последвай ме!-прошепна момичето и тръгна напред.

   Докато вървя след нея виждам по стените на мрака около мен, малки прозорци, показващи моменти от живота на различни хора, в някои от тях откривам и себе си. Момичето продължава да крачи плахо из спомените, замислена в нищото.

-Какво е това място?-едва събирам смелост да попитам.

   Крехкото създание пред мен спира на място и се объръща към мен. Очите и наистина са празни. Сега вече няма нищо в тях. Сякаш въпросът ми им отне и последната им капка живот.

-Това е мястото, където хората откриват кои са всъщност. Това е мястото, където осъзнаваш какво е света, какво е всичко около теб- устните и се отварят леко и плавно, всеки звук издаден от нея праща вибрации по тялото ми.

-Къде съм?-заглеждам се в прозорец, изобразяващ малко момиче криещо се в ъгъла на тъмната стая.

-Ти си между времето и света. Можеш да видиш миналите и бъдещите спомени на всеки, когото си пожелаеш...дори това да си самата ти.

 

   Стоим известно време в тишина. Тя продължава да върви напред, докато аз се оглеждам във всички някогашни спомени на човечеството. Не знам защо съм тук и какво се очаква от мен. Не спира да ме гризе въпросът защо аз трябва да съм тук? Какво означават всички тези моменти от човешкия живот и какво е това пространство, в което се намирам? Какво е това измерение, в което попаднах? А дали всъщност всичко това не е просто сън и всеки момент ще се събудя?

   Спираме пред един от многото спомени тук. Виждам жена, приличаща на мен. Стои гордо изправена, показваща величието си на света, непреклонима пред човешките укори и възражения. Погледът и е изправен напред, гледащ към ширините на света, безстрашен да изследва неоткритите тайни и всичко, което и е предначертала съдбата.

   -Това си ти-казва момичето и се усмихва едва доловимо, след което ме поглежда плахо и добавя-както и аз.

   Поглеждам жената от прозореца на спомените, след това и момичето което стои пред мен. Те наистина си приличат. Разликата е, че едната е руса, а другата брюнетка.

-Харесва ли ти тази твоя версия?-посочва с поглед брюнетката.

-Да!-гледам замечтано образа в мрака.

-Коя мислиш, че е истиската теб?-пита тихо момичето.

-Другата разбира се!-казвам уверено.

   Крехкото създание свежда глава, но не достатъчно, за да не забележа как празнината в очите и се пречупва. Русата ми версия вдига глава нагоре и ме поглежда с пречупения си поглед. Прозореца с бъдещия ми спомен изчезва както и всички останали. Затаявам дъх. Момичето не спира да ме глада. Пробива ме с погледа си, докато онази плаха усмивка се настанява на лицето и.

   Усещам как нещо в мен се пречупва. Никога не съм усещала нещо подобно. Непознатата до мен ми подава ръка и осъзнавам, че за първи път се е усмихва истински. Не искам да поемам дланта и , страхувам се от това действие, но болката появила се в тялото ми подсказва, че няма друго избавление за мен. Обхващам малката и длан и оковите и се пречупват на две.

   Лицето и засиява по-силно и озарява мрака около нас. Пукнатините в орбитите на очите и изчезват, а на тяхно място се появяват красиви сиви облачета, които се усмихват заедно с нея.

-Ти ме освободи!-гласът и е някакси по-свободен, като че ли дори той е бил държан в окови.-Освободи ме от мен самата.

   Малката и ръчичка започва да се изплъзва от моята, а тялото и избледнява. Накрая изчезва, оставяйки след себе си сияние и спомен за тъга, гонеща я някъде по света.

 

   Алармата ми прозвънява и ме стоварва на пода. Потъркавам очите си и разбирам, че вече слънцето е изгряло. Изправям се и сядам на леглото. Спомените от съня нахлуват в главата ми като неканена буря. Знам, че това не беше просто сън...или може би беше? Знам само, че нещата не са така както всички ги мислят, не всичко е физика и химия. Не всичко е наука. Някои неща са просто...вълшебство.

   Ставам, обличам се и се приготвям за училище. Усмихвам се. Вече нищо не е същото.

   Не можем да контролираме, това което ще се случи. Ние сме малки кукли в безкрайната вселена и единственото, което сме способни да направим е да следваме ритъма на сърцето си и да продължим безкрайното представление на живота.