Монолог или сън - Иван Георгиева

Любовта зави в уличката, която плътно следваше успоредността на голямата отсрещна сграда, и изчезна нейде в тъмнината. Леко осветявана от слабата неонова светлина на рекламните табели, аз успях бегло да видя силуетай.

   Станах от бордюра, на който събирах мислите си и се чудех на сполуките и несполуките живота си, и тръгнах след нея. Нощта бе гореща- юлска нощ. От онези, в които забравяш проблемите си, излизаш навън и вървиш, вървиш, накъдето краката те откарат.

   Минах по същият път, по който и тя. Стъпвах върху нейните стъпки и не след дълго я видях- стоеше с гръб към мен и съвсем леко претрепваше. Доближих се, леко развълнуван, и с длан докоснах рамото й. Тя се обърна и... беше момичето, което обичах. Отдръпнах се с крачка назад, потърках очите си, да не би да сънувам, но не. Това не беше сън!

 

   Тогава тя ми обясни, че ние хората виждаме Любовта в лика на тези, които наистина обичаме и желаем да видим. Успокоих се. Запалих цигара, която нервно започнах да пуша, защото нещо отвътре ми подсказваше, че тази вечер ще науча важен урок.

 

 Любов, това си ти, нали? — Нещо вътре ме кара да го чувствам.

 Да, това съм аз — Любовта! — каза тя.

— Но как? Аз... Боже, сигурно сънувам! — започнах да смотолевя с думите си.

 Не, не сънуваш! Виждаш ме. Хората ме виждат, но не винаги. Виждат ме тогава, когато вече са готови да се откажат от мен, или вече са го сторили. Аз не съм просто любов, аз съм и болка... понякога, и надежда, и разочарование, живот...

— Но защо те видях? И точно сега?! Аз знам, че ти съществуваш, аз съм обичал...

— Не! Ти обичаш! — прекъсна ме тя.

— Да, обичам, но вече е късно. Не че съм спрял, или ще спра да обичам, но то е само от моя страна.

— За това съм тук! За да ти дам надежда. Нали съм Надежда! Ти обичаш истински, със цялото си сърце, затова ме и видя. Аз съм тук, за да ти кажа да обичаш. Нищо и никой не бива да те спре да обичаш и да следваш стъпките на любовта!

   Ти си повярвал в мен, за това ме и виждаш. Хората са създадени, за да обичат и да бъдат обичани. Но понякога се сблъскваме с разочарованието, което надделява у нас и всичко се губи, в миг... Обичай, и ще бъдеш възнаграден! Бори се, не спирай! Повярвай в сърцето си и ще намериш пътя. За това е надеждата. Това — съм — аз!...

 

   Още неизрекла последните думи, тя сякаш се изпари. Както допреди малко беше тук, пред мен, сега изчезна. Озъртах се, но никъде вече не я видях. Наоколо бяха само пейките, които като злокобни железни птици се усмихваха на тишината и повтаряха: ”Няма любов! Няма любов!...”.

   Няколко минути стоях като вцепенен и не знаех какво да правя, докато не мина една възрастна жена, която презрително ме огледа от горе до долу, заклати глава и рече: ”Наркоман”.

   Да, може би наистина бях наркоман! Под наркозата на опиата, наречен любов. Този разговор ми помогна отново да открия себе си, да повярвам. А дали той наистина се бе състоял, или бе просто част от фантазиите ми? Фантазията на един човек, който обича.

 

   Замислих се. Запътих се отново към бордюра, на който първоначално седях. Но със сигурност знаех едно: любов има, и винаги е сред нас. Ние просто трябва да я открием и преоткрием, видим и осмислим.

   След тази мисъл станах с бърза, почти луда крачка и се отзовах пред нейният блок. Без много да се колебая натиснах звънеца и зачаках. След като никой не отговори, презвънях отново.

   С крайчеца на окото си видях беглата светлинка на нощната лампа, която светна и отражението на момиче, което току- що пусна завесата.

   Никой не се показа. Стоях още немалко време, но тръгнах. Сякаш отново следях някого, но този път невидим за мен.

— Любов! Любо-о-о-в, къде си?

   Никой не ми отвърна... Само ехото на чухалчето, което неспирно повтаряше: ”Чух, чух”...