ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТ - Калоян Захариев

Здравей, приятелю. Ти не ме познаваш, но аз знам кой си. Виждам те всеки ден. И ти ме виждаш, но всъщност не ме забелязваш. Минаваш покрай мен ден след ден, месец след месец, година след година. Гледах те като дете, после като мъж, а след това и като старец. Първо беше сам, после с теб вървеше жена, тя те държеше за ръка, а ти беше най-щастливия на този свят. Разбрах го по усмивката ти, по смеха, по блясъка в очите ти. Беше готов да дадеш всичко за нея и го направи. Даде ѝ любовта си.

Първо вървяхте бързо, после не чак толкова. Бавеше ви бебешката количка. След това пристъпвахте едва-едва. Ти държеше малкото момиченце, което правеше първите си плахи стъпки. То ме гледаше с нейните очи и се усмихваше с твоята усмивка. Протягаше ръчички към мен, а смехът му ехтеше в тишината. Ти гледаше двете си момичета и беше толкова щастлив. Сърцето ти бе пълно. Виждах усмивката ти и се радвах на щастието ти

Гледах как тичаше след момиченцето, което изследваше света с детска плахост. В началото успяваше да го настигнеш, но със всеки ден ти пристъпваше все по-бавно и бавно, а тя – по-бързо и по-бързо.

Ето те пак, приятелю. Виждам среброто в косите ти. Вървиш бавно. Десният крак те мъчи. Помниш ли, счупи го като дете, докато се опитваше да се покатериш на онази череша наблизо. Случи се толкова отдавна, че го бе забравил. Болката обаче те кара да си спомниш. Боже, колко палаво дете беше, нали? Баща ти не смееше да откъсне поглед от теб дори за миг. Сядаш на пейката и разтриваш крака си. От устните ти се изтръгва стон и в следващия миг те се извиват в усмивка, защото до теб сяда жената. Какво е това? Нима и в нейните тъмно-кестенява коси съзирам сребърни нишки? Да, така е. Годините минават, нали, приятелю. Бавно и неусетно, но те все пак напомнят за себе си. Болка тук, болежка там. Тя сяда до теб, пръстите ѝ намират твоите и всичко лошо изчезва. Да, виждам усмивката ти, виждам любовта в очите ти. Обичаш я, също толкова лудо, както в онзи ден, когато я съзря за пръв път. Помниш ли, край мътните води на Камчия, сред смеховете и гласовете на непознати. Естествено, че помниш, завинаги ще носиш тези спомени в сърцето си. Откъде знам ли? Забравил ли си вече? Ти ми разказа. Седяхте двамата в меката зелена трева, тя се гушеше в теб, шепнехте за спомени, които пълнеха сърцата ви с любов. Аз слушах внимателно и се радвах и на двама ви. 

Тя те погалва по страните, а ти не можеш да сдържиш смеха си. Плъзгаш пръсти през докоснатите ѝ от среброто коси. Целуваш я, а тя се изчервява също както в онзи хубав есенен ден край морето. Да те питам ли дали помниш? Няма смисъл, нали? Ето го и момиченцето… не, вече не е момиченце. Дъщеря ти е висока и стройна красавица. Да, наистина прилича на майка си. Вече не държи ръката ти докато пристъпва с теб. Срамува се. Знам, че тези мигове ти липсват, но недей да тъжиш. Такъв е живота, приятелю, децата растат и търсят своето щастие по своя си начин. Ти също някога спря да държиш ръката на баща си, помниш ли?

Кажи ми, приятелю, защо не си идвал от толкова време? Кога косите ти са побелели толкова много? Нима годините са минали неусетно? Очите ти са пълни със сълзи. Защо? Защо си сам, къде е… о, боже. Толкова много съжалявам. Болестта, нали? И двамата си мислехте, че тя се уморява лесно заради годините, които сгъстиха белотата в косите ѝ. Само, че сгрешихте. Ето, пак посядаш на пейката, сам, както никога досега. Сълзите капят по хлътналите ти страни. Чувстваш се изгубен. Хладната земя погълна алчно малкия ковчег и заедно с любовта на живота ти взе и парче от теб.

Ето я дъщеря ти, сяда на пейката редом с теб. О, колко е пораснала. Вече е жена, красива и умна като майка си. Поглеждаш я и сълзите потичат по страните ти. Тази усмивка, тези хубави кафяви очи и дълги, меки кестеняви коси. Толкова много прилича на нея, нали, приятелю? Боли те, но сърцето ти прелива от любов. Знам, виждам го. Създали сте нещо прекрасно.

Тя стиска ръката ти. Пръстите ти вече не са толкова силни, но галят нейните с бащина любов. Тя те целува по бузата и сълзите капят по страните ѝ. Защо плаче? О, тя иска да си тръгне. Запътила се е надалеч и не знае дали ще се върне. Какво ти шепти? „Обичам го“. Кого? Кого обича тя? Хайде, приятелю, кажи ми, моля те. Не, чакай, не я оставяй да си тръгне. Не, не я насърчавай, моля те. Ако тя си тръгне и двамата ще останем сами в този толкова голям и толкова празен свят. Но ето, че тя си тръгва, а ти се усмихваш, защото знаеш, че ако тя види болката ти ще се върне. Искаш момиченцето ти да е щастливо. Защо си го причиняваш, приятелю, точно сега, когато имаш най-голяма нужда от нея? О, да, защото я обичаш повече от всичко на този свят и искаш да е щастлива.

Ето тя става и си тръгва. Трябва да бърза. Чака я дълъг път. Спира се, хуква обратно и обвива ръце около теб също някога когато беше дете. Сълзите ѝ текат, а ти с мъка преглъщаш своите. Знаеш, че ако ги види никога няма да тръгне към онзи непознат, който е взел сърцето ѝ. Заравяш лице в меките ѝ кестеняви коси. Усещаш ли, ухае на ябълки.

Тя си тръгва. О, не ти остани още малко при мен. Недей, моля те. Ще те видя и утре, нали, приятелю? Нали ще дойдеш пак при мен?

Ето те отново. Бастунът тежи в ръката ти. Пристъпваш плахо. Гледаш дечицата, които си играят наблизо и сърцето ти се свива. В ръка стискаш писмо. Сядаш на пейката. Ще ми позволиш ли да надникна над рамото ти? О, писмото е от нея. Дъщеря ти знае, че не можеш да използваш компютър, затова ти пише дълги писма. Да можеш да ги препрочиташ отново и отново, докато сълзите ти мокрят хартията, пленила сладкото ухане на ябълки. О, в плика тя е сложила снимка. Прегръща непознат мъж и се усмихва с цялото щастие на света. Той я гледа. И ти виждаш същото като мен, нали, приятелю? Тази любов, тази радост… позната ти е, нали? Ти някога гледаше така своята любима. Двамата се обичат. Сърцето те боли, че е далеч от теб, но си толкова щастлив. Момиченцето ти е намерило своята любов.

Какво? Нима си тръгваш толкова скоро? Недей, остани още малко. Есента почти е дошла, а започнат ли дъждовете ще спреш да идваш да ме видиш. Чао засега. И внимавай като вървиш, бастунът вече не е толкова сигурен помощник.

Хей, здравей, приятелю. Дошъл си да ме видиш в това ужасно време? Виждам го по лицето ти, всичко те боли. Въпреки това пристъпваш плахо-плахо. Точно така, подпирай се на бастуна, но внимавай, земята е хлъзгава. Не искам да се нараниш заради мен. Избърсваш пожълтелите листа от пейката, все още влажна от вчерашния дъжд. Какво съзирам? Друго писмо? От дъщеря ти, нали? Този път ще погледна без да те питам. Прости ми, любопитен съм. О, двамата са се сгодили. Сигурен съм, че в булченската рокля ще е красива като майка си. Но какво става, защо пусна писмото? Хайде, наведи се да го вземеш, не си го дочел, аз също. Ръката ти пълзи по гърдите. Боли те, нали? Чувам хрипливото ти дишане. Отпускаш глава назад… и ето, че за пръв път  в дългия си живот ти ме съзираш. Здравей, това съм аз, приятелю, старият кестен, който някога твоя дядо посади. Направи го само, за да подразни онова хубаво момиче. Да, помня, нейния смях караше сърцето му да подскача. Тя го замери с едно кестенче, а той разрови рохката земя и го посади. Под моите крехки клони, в една тъмна и топла нощ, баща ти и майка ти се любиха, за да създадат теб. Под същите тези клони, вече стари и заякнали, ти вървеше редом с любовта на живота си и заедно създавахте щастието си.

Усещаш ли как умиращите ми листа галят лицето ти? Чуваш ли плача ми? Сбогом, приятелю, сбогом завинаги. Имаше толкова хубав живот. Благодаря ти, че ми разреши и аз да му се порадвам. Сбогом.

***

Хей, коя си ти? Виждам те за пръв път. О, ти си чужденка. Какво правиш толкова далеч от дома? Защо остави родната си земя… о, заради него. Да, той наистина е хубав. И те прави най-щастливата жена на света, нали? Виждам го в усмивката ти, чувам го в смеха ти. Той плъзва устни по топлата ти шия. Ти го плесваш игриво, но не искаш да спира. Обичаш го. Той също те обича.

Ще ми кажеш ли името си, красавице? Нека се заслушам, за да го чуя. Да, той го изрича толкова любов. Мария. Красиво име. Какво? Кръстена си на майка си? И ти като нея си родена на Благовещение? Баща ти е искал така. А той къде е, красавице? Къде е мъжът, създал и отгледал толкова прекрасно създание? О, оставили си го далеч у дома. Толкова ти липсва. Не тъгувай, Мария. Така е устроен света.

Ти си тръгваш? Толкова скоро? О, знам, че ще се върнеш и пак ще си с него и пак ще си щастлива. Хайде, до скоро. Знам, че трябваше да те попитам по-рано, но ще ми позволиш ли да се порадвам на щастието ти? Аз няма да ти преча. Ще съм тук много дълго. Ще стоя на мястото си, тихо и ненатрапчиво. Впрочем забравих да ти се представя, красавице. Това съм аз, тополата, под чиято сянка толкова обичаш да посядаш с твоя любим, за да се порадваш на тишината, спокойствието и любовта.

До скоро виждане, красавице, нека те целуна с листенце.