Софийски потайности - Селин Фикрет

   Здравейте! Чудите се коя съм аз? Така и предположих. Питате се кой е този глупав човек, започващ разказа си с типичния клиширан поздрав? Точно така.

   Няма да си кажа името, а и не мисля, че ще ви послужи за нещо. Аз съм момичето, което не знаеше какво иска, а и още не знам. Аз съм момичето, което се мислеше за напълно обикновенно, а и още се мисля. Аз съм момичито, което не очакваше нищо специално от живота, а и още не очаквам. Аз съм момичето, което не вярваше в чудесата, но вече повярвах. Паднах в капана на собственото си любопитство, което ме оплете в куп главоболия и стрес, подтиснати чувства и депресия...и знаете ли какво? Не съжалявам.

   Нека се върнем към началото на цялата история и се надявам да останете, ако не доволни, поне да се замислите над тази необикновена случка, защото тя заслужава някой да се подсети за малките красиви неща в този свят.Ако пък Ви изгубя времето...съжалявам, когато измислите машина на времето елате при мен и ми попречете да напиша това, но не и да го преживея, защото колкото и болезнен за сърцето ми да беше, никога не бих заменила онзи миг.

 

   Нощта беше тъмна и прохладна. Уличните лампи премигваха като загасващи свещи на радост, задълбочавайки мрака. Макар лято, софийските кварталчета бяха премръзнали през нощта. Подухваше тих ветрец, докато тревиците се полюшваха в ритъма на полъха, пеейки безмълвно своята нежна песен. Луната допълваше празното небе, хвърляйки красивото си сияние върху напукания асвалт под краката ми. Светлините от къщите отдавна бяха изгасени и стъклата на прозорците бяха осеяни с непрогледен мрак. Въпреки че вече нямаше никого по улиците, чувствах, че ме наблюдаваха. А и кой ми беше виновен, че се разхождах в дванадесет часа през ноща сама по столичанските улици? Но просто имах усещането, че трябваше да бъда точно там и точно тогава. Бродех като скитник, незнаещ на къде да ходи и какво може да им в съседната пресечка. А и трябва да си призная, че имам лек страх от тъмното, а навън изобщо не беше светло, но не казвайте на никого! Това ще бъде нашата малка тайна!

   Както си вървях усетих силно чувство за нещо, което не можех да разбера, нещо, което ме тласкаше към себе си и ме дърпаше с невидимо въже. Като че ли нещото само ми показваше пътя, чрез невидима следа. Бях почти убедена, че откачам, когато видях сияен червен плат зад съседния ъгъл. Червената материя се отдалечаваше и аз, изгубила всякакъв разум, се затичах към елемента, оказал се обект на вниманието ми. Не знаех какви ги върша, а и ако сега ме попита някой защо съм го направила, няма да мога да му дам логичен отговор.

   Вече не виждах никаква следа от мистериозния плат, който може би ми се беше привидял, но продължих да крача напред с бавни крачки, несигурна във всяко свое движение. Трябваше да се прибирам, но май и без друго бях изгубила пътя за назад. Не знаех какво да правя, а и батерията на телефона ми  беше паднала, затова просто седнах на бордюра и запазих самообладание.

   Не знам колко време беше минало, може би пет минути, може би десет, а може би само две? Просто знам, че усетих нещо отвътре, което ме теглеше като магнит към тъмната част на отсрещната улица. Нямах идея защо и какво правя, но тръгнах, водена от интуицията си към непознатото кътче на това място. Прокраднах глава от ъгъла и видях сияещ силует на жена, с гръб към мен. Беше с дълга, красива, изящна,  влачеща се рокля от онзи необикновен червен плат, който бях видяла по-рано. Имаше медено руса коса, падаща на кичури по голите и рамене. Кожата и беше нечовешки бяла, изскряща под лунната светлина. Жената се обърна, достатъчно, за да съзра буреносносивите и очи, като че ли, пазещи в себе си истинска буря. Чертите по лицето и бяха като на една най-обикновена роза. Нежни и крехки, изтъкани от най-фината материя на красотата. И също като бодлите, непозволяващи да всеят чувство за пречупеност у наблюдателя.

   Стоях известно време хипнотизирана от прекрасното същество пред себе си, в което незнайно как бях сигурна, че не е просто човек. Жената излъчваше неестествено сияние, но то сякаш се губеше с всяка секунда. Издадох лек стон на възхищение, който привлече вниманието на стоящата пред мен.

   Тя се обърна с плах поглед, който едва се крепеше на лицето и. От нищото се появи бяла светлина, която като че ли излизаше от жената. Светлината се разпространяваше по тялото и повече и повече, когато накрая младата жена просто изчезна. От тялото и останаха само няколко искрици светлина и мириса на току-що цъфнала червена роза.

   Стоях смазана от видяното. Не бях сигурна дали сънувам или просто съм полудяла. Изпълнена с чувство за вина, че съм видяла, нещо което не бива, тръгнах тичешком по обратната посока, несигурна. След петнадесет минути тичане стигнах до един главен път и за щастие успях да си хвана такси. Прибрах се и си легнах, надявайки се, че ще се събудя и ще съм сигурна, че всичко е било просто сън.

 

   На следващия ден, вече осъзнала, че нищо не е сън, тръгнах с целия си разум по същия път. Не помнех откъде съм минала, но реших да опитам още веднъж. Беше надвечер и мракът все още не беше засенчил слънцето, но залезът беше по-красив от всякога. Сякаш слънцето грееше с последните си лъчи за някого, колкото се може по-силно, преди да се скрие от погледа на тази част от света.

   След около десет минути вече се беше стъмнило, слънчевите лъчи не се виждаха. А аз отново не знаех накъде ходя, просто знаех, че трябва да продължавам да вървя, а за връщането просто щях да тичам в обратната посока, докато не изляза на път.

   Познах околността, където бях предишния ден и се затичах към онзи ъгъл. Изведнъж ме жегна чувство на болка и спрях на място. Дори не знаех какъв е източникът, но го усещах по цялото си тяло. Вдигнах глава нагоре и видях една малка, едва доловима светлина, идваща от тъмната страна на улицата. Мъкнейки болката в тялото си се запътих към светлината. Видях същата жена, лежаща на тревата.Лицето и беше като счупено стъкло. Беше бледа като сняг. В очите и вече не бушуваше така силно бурята, а по-скоро беше затишие след такава.

-Какво си ти?-попитах с треперещ глас.

   Жената не можеше да каже нищо, личеше си, че просто няма сили да го направи.

   Тялото и засия в красива, лунна светлина, но не идваща от небосвода, а от нежното цвете в образ на човек, което стоеше пред мен. Създанието вече не можеше да се държи на краката си и тялото му се свлече грациозно на меката трева. Лицето на малката искра крехкост засвети, изсмуквайки живота от тялото и. Можех да видя как светлината минава през очите и. Сега орбитите на лицето и бяха празни. Бурята отдавна бе преминала, а на нейно място имаше малка червена роза, разцъфтяваща някъде по света. Образа на жената, като че ли избледняваше малко, по малко.

   Стоях с притаен дъх, осъзнаваща какво се случва. Лицето и увяхваше, но красотата така и не склони да я напусне.

 

Това беше последното листенце на розата.