КАФЕНЕТО В СТАРИЯ КВАРТАЛ - Антония Атанасова

За първи път попадах  в този отдалечен квартал на столицата, но лесно открих търсения адрес. Беше кафене в стара  каменна сграда. Бутнах вратата и влязох. След лятната жега вън, ме лъхна приятна прохлада. Беше тихо и празно – нямаше посетители, не се виждаше и персонал. Настаних се край маса до прозореца и зачаках. Все някой трябваше да се появи. Не бързах за никъде, имах почивен ден. Още в началото на съвместната ни работа, ръководителят на проекта, професор Никодимов обяви, че ще имаме право на еднодневна почивка, веднага щом си я поискаме. В групата бяхме тридесет човека и всички бяха си използвали почивния ден, единствено аз още отлагах. Но професорът точно днес ми разпореди  да си взема почивката, връчи ми един надписан плик и каза:

- Този документ трябва да представя на посочения адрес. Ще го занесеш ли вместо мен?

Съгласих се. И ето, че седях в прохладното кафене, а огромният часовник срещу мене отброяваше тридесетата минута от моето идване. Никой не влизаше отвън, но и никакъв сервитьор не се появяваше отвътре. Забелязах до стената стелаж с натрупани списания. Дръпнах наслуки от купа. Четивото ме увлече, а когато вдигнах глава към часовника, беше минало повече от час. Оставих списанието, взех плика и тръгнах към бар-плота. Точно тогава една врата безшумно се отвори и срещу мене застана млада жена. Тя взе плика от ръката ми и без да го погледне каза:

- Благодаря, това е за мене. А сега да идем в залата за ВИП-клиенти!

-   Но аз не съм…  

- Щом сте тук, значи сте –  строго ме прекъсна тя. – Да вървим!

Загложди ме любопитство. Жената тръгна и аз мълчаливо я последвах. Вратата сама се затвори зад нас. Огледах се. Намирахме се в тясна стаичка без прозорци. Вдясно имаше каменно стълбище, което водеше надолу. Светлината беше оскъдна, но достатъчна, за да виждам гърба на жената. Тръгнахме по влажните стъпала, вървяхме внимателно и бавно, все по-надолу, и по-надолу. Първоначалното ми любопитство се замени с неясна тревога.

Нещо изтрещя. Обърнах се рязко. Спуснатата метална решетка още потреперваше. Бях в капан, макар и с водач! След още три-четири стъпала стигнахме до бетонна площадка. Жената отвори кафява тапицирана врата и влязохме в  голяма, добре осветена зала. Озърнах се. Моята водачка  беше изчезнала.  

В средата на обширното подземие имаше тясна пътека, а  от двете й страни бяха подредени десетина неподвижни човекоподобни фигури. В залата витаеше тишина и покой. Но след няколко секунди дочух странен тропот. Фигурите се раздвижиха. Те оживяха! Десетки студени очи се втренчиха в мен. В общ ритъм, зверовете бавно тръгнаха напред, протягаха лапи и се опитваха да ме сграбчат. Бях попаднала в някакъв ужасяващ резерват за чудовища! А аз бях примамка! Успях да избегна най-близкия звяр, ала налетях на друг. Дърпах се и се огъвах наляво-надясно. Едни дълги нокти се разтвориха  и почти докоснаха лявото ми рамо. Завъртях се и избегнах нападението. Но докога щях да издържа? В следващия миг светлините угаснаха. Настъпи пълен мрак. И  отново тишина. Лепкава и зловеща! Времето замря.  Изтръпнах, обля ме студена пот. Очаквах всички зверове да се нахвърлят върху мен. Стиснах здраво юмруци. Всяко мускулче в тялото ми се изопна, готово да се защитава. Ужасяващата тишина продължи минута или две, когато в  мрака прозвуча:

- Ако искаш да излезеш оттук, върви само напред и нито стъпка встрани!

Някой искаше да ми помогне! Разбрах предупреждението – и най-лекото отклонение от пътеката можеше да ме хвърли в лапите на чудовищата. Събрах всичките си сили и направих малка крачка напред. След нея – втора и трета. Пазех се да не залитна встрани. Вървях  дълго, мъчително и бавно. Но се движех напред! Изведнъж блесна ярка светлина.

- Ти успя! – чух познат мъжки глас.

 Пред мене стоеше  професор Никодимов. До него бяха двамата му асистенти. От ужасните чудовища нямаше и следа.

- Какво значи всичко това? – едва промълвих аз.

Професор Никодимов широко се усмихна:

- Означава, че издържа теста. От тридесет човека само четирима завършихте успешно. Честито! Стягай багажа. След два дни излитаме.

Исках да попитам: ”Къде?”, но си премълчах, този път любопитството щеше да бъде в мой минус. Търпението ми беше оценено. Ужасният страх – възнаграден. Щях  да участвам в най-необикновената експедиция в Африка!

 

 

Послепис: Излетяхме за Египет. Приземихме се в Кайро. Запознахме се със Сфинкса. Влязохме в тунелите под Хеопсовата пирамида. Изследвахме залите на царя и царицата. Лежах в саркофага на фараона.  Пътувахме хиляда километра с кораб и фелука по Нил. Достигнахме Асуан. Обходихме храмовете на Изида и Озирис. Наблюдавах мираж сред пясъците на пустинята. Срещнах хищници и тревопасни.  Яздих камила. Преживях невероятни приключения.

Всичко това отразих в моите дневници с истински разкази и фотографии.