ИНТЕЛИГЕНЦИЯ ПРЕЗ АВГУСТ - Роси Антов

Лаптопът започна да ми лази по нервите. И решавам да го преинсталирам. Мятам го на рамо и тръгвам. Август е. Събота. Днес ще се мотая. Даже не проверявам в нета къде има сервиз. Ще се мотая и ще се губя няколко пъти. Не знам колко пъти ще се губя, но знам, че ще се губя. Защото съм нов в града.И след сто метра попадам на сервиз. Влизам. Празен. Излизам и се оглеждам. Една слабичка бабка на около 80 години идва към мен:
- Кажете! Мога ли да Ви бъда полезна?
От гласа ѝ лъха интелект.
- Да. Искам да ми преинсталирате лаптопа!
- Не мога. Още се уча. Момчето закъснява. Явно се е преинсталирало нощес в някоя дискотека. Минете по-късно!
Благодаря и тръгвам. До Събота пазара не се губя. Даже намирам сервиз. Ще го преинсталират до вторник. 30 лева. Продължавам. Пресичам релсите. Пак не се губя. После питам за сервиз. Насочват ме към един на 100 метра. Губя се на петдесетия метър. После ме насочват към друг. Ще го преинсталират до вторник. 30 лева. После се губя пак. Ориентирам се по слънцето и сенките. После друг.  Вече съм безвъзвратно загубен. Слънцето е зад облаците.  Виждам Альоша. Със сапогите. Намерих се що годе. После стигам до Рим. Папата не видях, ама видях римски колони и зидове. Вече съм каталясал. И решавам да се прибирам. На спирката пред Тримона си взимам една вода от Пеевски и чакам автобус номер 1. Виждам номера в далечината. Гася цигарата и се качвам. До едно време автобусът върви по правия път. После и той се губи. А аз не знам на кой свят съм, камо ли в кой квартал. После виждам позната кръчма и слизам. Няма по-добър ориентир от кръчмите. Те винаги сочат правия път, даже да вървиш на зиг-заг. Това да не са музеи. А на автобуса пише 7. 1 или 7? Не е лошо кметът да се разбере с превозвачите да турят по една чертичка на крачето на седмицата. Стари хора сме. Недовиждаме. След малко съм пред сервиза. А пред него бабката:
- Леле, Вие се върнахте. А момчето отиде да хапне. Кафе искате ли? Заповядайте! Седнете!
- Жега е. Ще мина по-късно.
- Сега ще Ви изнеса стол ей под онова дърво. Кока-кола искате ли?
Изнасям стола сам. Точно сядам и бабката ми показва едно момче. Та започвам да му обяснявам за лаптопа. А аз съм индианец с техниката. Но се разбираме. 30 лева и е готов утре. И точно да му го харижа, се сещам:
- Искам ей това да не се вижда!
Момчето се смее:
- А друго?
-Да ми инсталирате оная програма,  дето се пише на нея!
- Добре. Друго?
-Друго здраве.
- Това ще го направя сега. Ще изчакаш ли?
Разбира се, че ще чакам. Взимам стол и сядам под дървото до бабата. В това време отпред спира лъскав Мерцедес. Стъклото пада и се чува:
- Здрасти, бабо Недо! Как си?
- Леле, не те познах!!!
Скача и се навежда през сваления прозорец. Говорят. После пак сяда до мен.
- Момчето е строителен предприемач. Искаше да вземе парцела ни. Двама собственици  искахме, ама третия не. Строи бързо и хубаво...
И се почна. Цени, наеми, бащата на мъжа ѝ преселник от Беломорска Тракия. Внукът ѝ държи сервиза с това момче, ама в събота и неделя ходи с децата до Гърция... Интересна бабка.
После ме поглежда и пита:
- Какво си учил? Нали може на ти?
- Да, бабо Недо. Икономика. Как позна, че съм учил?
- Интелигентните хора се познават. Първо не разбираш от лаптопи. Второ ме слушаш вече час...
В това време излиза момчето. Лаптопът е готов. Вадя 30 лева и му ги подавам. Той ми връща 20. Лаптопът е оправен. Не е преинсталиран.
А баба Неда:
- Вземи на човека едно кафе! Аз черпя.
Благодаря и тръгвам. До нас са 200-300 метра. Не се губя. Докато вървя си мисля за баба Неда. На 87 каза че е. Тия дни ще отида да изчистят лаптопа. И ще  я разпитам за вътрешното и международното положение. Няма начин да не знае.