Гледна точка - Роси Антов

Жега. Пуша на сянка до спирката и чакам автобус. Вместо него, към мен се приближава някакво създание с руса коса, къса черна пола и черна тениска. Слабичко. Рошаво. Беззъбо:
- Бате, дай една цигара!
Давам цигара. После огънче. А тя:
- Довечера ще вали. Жега.
И повдига тениската над главата си. Виждам се в чудо. Минават коли. Някоя катастрофа ще стане. А не става да я обличам. Не става и да избягам. Ако ме погне.
- Свали тениската бързо. Полицията ще те глоби.
Сваля тениската светкавично. Повдига полата, под която няма нищо и казва:
- Ще ми глоби те тая работа.
Пред спирката набиват спирачки. След малко идват една жена и момче. И ме гледат възмутено. А аз точно това обичам. Да ме гледат възмутено, без да знаят за какво става въпрос. Поглеждам ги нагло и започвам непринуден разговор с новата ми приятелка:
- Как се казваш?
- Елена.
- На колко години си?
- На 25. Ама нямам лична карта. Много си убав и добър. Искаш ли една свирка.
- Друг път. Сега е жега. Искаш ли един лев и да се прибираш?
- Не искам. Свирка ще те черпя. Това автобус десет ли е?
- Не е. Защо чакаш този автобус?
- Чакам приятеля ми. Не съм яла два дни. Ама не съм гладна. Жега е.
Няма отърване. Разговорът продължава.
- Приятелят ми е женен. Ама е голям и добър. Чука ме без пари. Ама ми купува хапчета. 6 лева на ден. Затова винаги се смея. Другите ме чукат и си плащат. Приятелят ми знае, ама пари няма.
- Имаш ли деца?
Елена:
- Имам пет момчета и едно момиче. В дом ги взеха. Мъжът ми е в затвора. За изнасилване. Едно пометнах. Биеше ме по корема. Много ме биеше. А сегашният ми приятел е добър. Има си и жена. Искаш ли една свирка?
- Нали се разбрахме. Жега е. Къде живееш?
- Навсякъде. Имам приятели много. Имам един, който ме къпе. Даже не иска да ме чука. Съблича ме ей така ...
И понечва пак да вдигне тениската. Пак я подсещам за полицията и тя спира. После повдига полата си. Явно светофарът е червен, защото не се чува пищене на гуми. Ама се чуват подвиквания.
На спирката вече сме петима кандидатпътници. Рейсът не идва и не идва. Елена ме тупа по рамото и казва:
- Ей, това да не е десетката. Приятелят ми е охранител. Всеки ден, когато е на работа го чакам. Носи ми хапчета. Затова се смея.
Автобусът спира. После тръгва. После пътя пресича мъж по риза с надпис  „ОХРАНА". И идва при нея. Тя се обръща към мен и казва:
- Това е приятелят ми. Чао.
После го прегръща, като се повдига на пръсти. Той я целува. А тя му говори щастлива:
- Тоя мъж е много добър. Даде ми цигара и си говорихме. В лавката си зареждам телефона. Сега ще го взема. И две бири студя в хладилника пред нея. Хайде да се прибираме!
Взимат бирата и тръгват. Всички от спирката гледат след тях. Висок мъж със синя риза с надпис " ОХРАНА" и торбичка с бири в лявата ръка. Навел глава вдясно. До него русокосо, рошаво, дребно създание, вкопчило се като удавник за сламка в дясната му ръка. Гледащо високо, високо... И дълго се чува смях. Щастлив смях.  Автобусът идва.
 После се сетих за гледните точки. На спирката останаха две. Моята и на останалите. И за гледната точка на Елена. И на охранителя.