СЕЛСКИТЕ ПОТАЙНОСТИ - Александрина Шаханова

       През зимата беше, около новогодишните празници.

      Салонът на старото училище беше превърнат в танцувална зала, претъпкана от млади хора, съпроводени от възрастните им близки, които само ни наблюдаваха. Въпреки че увеселението беше през ранните следобедни часове, някои родители придружаваха момичетата си, защото точно по време на големите празници на село ставаха инциденти, след които следваха прибързани и нежелани сватби.

Не беше късно, когато аз и приятелката ми Лина излязохме от салона на училището. В ранната зимна вечер ние поехме сами по заснежените и на места заледени селски улици. Малко преди да се разделим към нас приближиха двама възрастни мъже и ни заговориха. Те вероятно бяха чули, че Лина ме покани у тях да вечеряме, а след това брат ѝ да ме изпрати до дома. Аз категорично отказах, тъй като не бях предупредила нашите, че ще закъснея. Единият от мъжете, когото познавах, предложи да ме изпратят. Приех, въпреки че в ранната вечер не се страхувах да се прибера и сама. Когато стигнахме отклонението от главната улица, аз благодарих за компанията, казах им, че ще продължа сама и им пожелах „лека нощ“. След това поех бавно нагоре по стръмния и заледен път към дома. Само белият сняг осветяваше отъпканата пътека, по която нямаше жива душа. Не ми оставаше много път до външната ни врата, когато усетих, че след мен вървят хора. Обърнах се и видях, че единият беше от изпращачите ми. До него имаше висок млад мъж, когото не познавах. Стори ми се, обаче, че го бях виждала някъде. Когато ме доближиха, аз се вгледах в лицето му –  беше широко, червендалесто и на него се открояваха големи очи с остър, пронизващ поглед... Познатият мъж ми каза да не се плаша, защото този човек не е кой да е, а племенникът му, който отдавна е излязъл от селото. Идвал си само по празниците, на гости. Попитах ги защо вървят след мен, след като съм пожелала да продължа сама и непознатият мъж ми каза, че ме е видял на танцовата забава и много ме е харесал. Тогава разбрах къде съм го виждала. Беше седнал на един стол в салона и в компанията на свои близки наблюдаваше танцуващите. Главата му беше леко наведена, като че ли гледаше хората отгоре надолу. Имаше нещо смразяващо в погледа му.

-           Наистина много те е харесал... – каза чичо му. – Решил е да си замине от село с

булка. Време му е да го оженим и затова бяхме днес след обед у вас, когато ти тъкмо си била излязла. Поговорихме с баща ти. Той каза, че няма нищо против женитбата ти, ако и ти приемеш предложението ни...

-          Не съм решила още да се женя!... – троснато го прекъснах аз. – И когато

реша, сама ще си избира мъж!

-          А я погледни този до мен... Не го ли харесваш? – ме попита чичото на кандитат-

жениха. – Мъж като канара! И какви пари печели!... Иван ще се грижи не само за теб, но и за цялото ти семейство... И най-вече за малката ти сестричка, която догодина може да учи в града...

-          Не искам да слушам за женитба и никакъв мъж не ми трябва, ако ще и цяла

планина да е!... Не искам да се женя и това е моят отговор... –  им казах с разтреперан глас и се обърнах да продължа пътя си.

-          Ти не искаш, но ние искаме! – ми каза появилият се иззад гърба ми вторият

изпращач, който явно беше минал по другия път, за да ме пресрещне. Той беше братът на Иван и пръв беше предложил да ме изпратят до дома.

-          Аз съм те харесал и съм приготвил ето това за теб... - ми каза Иван и се доближи

до мен. – Искам да го сложа още сега на ръката ти...

-          Оставете ме!... Нищо не искам! – едва не проплаках аз и се опитах да се

освободя от обръча, който тримата мъже бяха образували около мен.

  Двамата възрастни мъже обаче ме хванаха под мишниците и почти ме носеха надолу по хлъзгавия път. Иван, кандидат-женихът, вървеше след тях и мълчеше, докато неговите помагачи непрекъснато ми говореха, че не трябва да бягам от късмета си, че напразно се противя, че всичко вече е решено и годежът е подготвен за тази вечер. Краката ми почти не опираха до заледената пътека. Бях обута в гумени ботушки, с които лесно се пързалях дори и тогава, когато вървях бавно и спокойно. А сега тези ботушки бяха на краката ми като кънки. А това улесняваше двамата силни мъже.

       Изведнъж ми мина през ума, че всякаква съпротива е напразна, че дори и да викам едва ли някой ще ме чуе в безлюдната селска зимна вечер. Престанах да се съпротивлявам и ги помолих да спрем. Те се съгласиха, защото твърде много се бяхме отдалечили от дома ми и бяха сигурни, че работата е вече свършена. Попитах ги кой от тях ще се жени – някой от тях двамата или този, който върви отзад.

-          Той, разбира се!... Ние и двамата сме женени... – отговориха ми те.

-          Ами тогава, като е толкова голям като канара, както казвате, не може ли сам да

си занесе булката в къщи, че трябва вие да му я носите? И няма ли да се срамува, когато хората кажат, че други са му довели жена? Оставете го сам – той ще се справи!

-          Вървете напред!... Ние ще вървим след вас... И кажете там на нашите, че ще

доведа булката си сам!.. – каза Иван сконфузено и ме хвана здраво под ръка.

Чак тогава усетих грубата му мъжка сила. Двамата възрастни мъже избързаха напред и след малко се изгубиха в един завой. Ние вървяхме бавно и внимателно, като оглеждахме пътя за хлъзгавите места. Излизахме вече на главната улица и след малко идваше отклонението към новата голяма къща на Иван. Той ми беше хванал много здраво  ръката и мълчеше. Попитах го защо е трябвало да ангажира други хора за работа, която може да свърши и сам. „Така е... Права си!“ – ми каза той и се опита да вкара измръзналата ми ръка в джоба на зимното си палто. – Виж какво съм ти приготвил... Бръкни по-надолу и ще разбереш...“ Ръката ми, натикана насила в джоба му, докосна нещо метално. Беше пръстенът, вероятно годежният. „За тебе е!“- ми каза той и очите му засветкаха с познатия ми метален блясък. – Пръстенът е много хубав! А ако оставиш ръката си по-дълго там, ще напипаш и още нещо, което също ще ти хареса...“. Потръпнах от отвращение, но не се издадох. Мислите в главата ми се блъскаха безпомощно. Огледах се и не забелязах нито един човек на пътя. Тогава ми хрумна нещо, от което самата аз се засрамих, но реших да го направя. Друг избор нямах. Спрях се и погледнах Иван право в очите. За първи път се вглеждах толкова близо в лицето му, но не се страхувах. Хванах се и с другата си ръка за него и се притиснах до гърдите му. Той се усмихна и ме погледна отгоре - беше много по-висок от мен. Попитах го дали наистина всичко е било предварително решено и подготвено. „Разбира се, моето момиче... – ми каза той усмихнато.. – У дома ни чакат най-близките ми роднини – сестра ми, зет ми, леля ми, жената на брат ми... Тази вечер ще е годежът ни.“

-          Годеж, казваш. Така ли се прави годеж? Само с твоите роднини?!... – с нотка на

обида му казах аз. - От моя страна няма ли да присъстват никакви хора? Аз нямам майка, но имам баща, а и по-голяма сестра и зет... Би трябвало да поканиш поне един от тях!

-          Напълно си права... Редно беше, но вече е късно!...

-          Защо да е късно? – му казах аз и за втори път го погледнах право в очите. – Бихме могли да поканим поне баща ми. Сестра ми живее много далеч, пък и зет ми го няма – войник е...

-          Ами ако настояваш... Ще отидем да поканим баща ти!

Казах му, че настоявам и че ще ми е много тъжно, ако на годежа ми няма нито един мой близък човек. Той се съгласи и със сигурност усети радостната нотка в гласа ми, но не разбра коя е причината за това.

       Върнахме се обратно по пътя към дома. Иван ми говореше нещо, но аз почти не го чувах. Бях се хванала здраво за ръката му и този път като че ли аз го влачех по заледената улица. Бързахме. И двамата имахме основание за това – той, да заведе по-скоро булката си и да я представи на събралите се за годежа роднини, аз – по-бързо да отворя външната ни порта, после малката вратичка към градината, после вратата на антрето... От време навреме дочувах някоя дума от плановете на Иван за пазаруване, за сватба, за пътуване... Почти не го слушах, втренчила поглед напред. Когато наближихме дома видях, че прозорецът на голямата ни стая свети и разбрах, че ме чакат да се прибера за вечеря...

       Влязохме в двора. Баща ми, чул шумното отваряне на портата, излезе в антрето и запали външната лампа, която осветяваше градината пред къщата. Откъснах се от Иван и  бързо изтичах по плочника към градината. „Тате! – извиках през сълзи. – Я виж този човек какво прави в нашия двор и какво иска!...“ Тичайки по каменните стъпала, баща ми извика силно „Кой е? Къде е ?“ и бързо стигна до пътната врата. Но Иван, усетил измамата, беше излязъл навреме на улицата. Тати, неуспял да го догони, залости здраво портата след него. Когато влезе в стаята, аз, разтреперена и разплакана, разказвах какво се беше случило...

    -------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------