РАЗХОДКА ПО ВЕЧЕРНО ВРЕМЕ - Йорданка Радева

Денят смалява тяло, носейки хлад и свечеряване. Есенни пъстролики черги в нюансите на зелено, охра и кафяво застилат тротоарите, колкото и да минават машините и да прибират опадалия листак. Рано- рано птиците се прибират на топло в гнездата си, макар че много от тях вече зеят празни. В такава привечер се прибрах вкъщи и след вечеря реших да си направя една нощна разходка из големия град. Вероятно ще бъде интересно…

И така… хвърлих ежедневното си работно облекло, а облякох дънки, кожено яке и семпли ботуши. Така се чувствах много добре. Взех ключовете на колата и се запътих към коридора. Огледалото ме посрещна дружелюбно, а от него ме гледаше едно стройно момиче, сплело по младежки на плитка буйната си коса. Смигнах му закачливо и излязох. Щракнах с ключа и поех към стълбището. Живеех на втория етаж, а не ми се чакаше скърцащото туловище на асансьора от дванадесетия етаж. Колата вън ме чакаше. Тя ми беше първата дружка за всичко. Та подкарах я аз по булеварда, а то кола до кола. Мракът все повече се сгъстяваше, фаровете святкаха и нервни шофьори ядосано от време на време натискаха грачещиге клаксони. По тротоарите неприбралите се бързаха след дългия работен ден с пълните торби. И чудех се… този народ всеки ден ли така пазарува, защото аз специално- в края на седмицата. Но днес е сряда…  След около четиридесет минути се озовах на паркинга, за където се бях запътила. Нейсе…тук ще е.Паркирах, слязох, врътнах ключа и се запътих към отсрещната страна на улицата. А тук магазин до магазин- грейнали целите като новогодишни красавици, канят с блясъка си и с намаленията, изписани по витрините- -25%, -50%, -75%... Брей… да се чуди човек… че то за тях какво ще остане, ако ми намалят например ботушите със  75% ? Значи…. И започнах да пресмятам на ум, като очите ми шареха по щандовете… Ясно… ама на тях не им е ясно, че умният човек не могат заблуди…Продължих по- нататък…  Уличните лампи вече бяха светнали. Под една такава две млади създания бяха прилепили тела и жадно се целуваха. Момичето като че потъваше в прегръдката на младежа, а те двамата- забравили целия свят, несмущаващи се от нищо, изживяваха чувствата си. Блазе им… душици…

Продължих по тротоара с бавна крачка. Беше труден ден- в банката, в която работех, днес имаше голяма посещаемост. Нямаше време за почивка, а така ми се искаше. На обяд успях само на крак с един сандвич да мина и пак зад компютъра. Сега ще поразпусна. Затова реших да ида на кино. В близкото такова имаше някакъв английски. Вмъкнах се и там. В салона- десетина души и все по двойки. Какво ли правя и аз тук, но… останах. Мъже пък да ми хареса. Загледах се… но нещо не ме грабна и хайде пак навън. Тротоарите бяха пооредели. Наближаваше вече 20 часа, когато минавах по една улица, която ми беше непозната. Беше доста позабутана, а и аз така и не разбрах как се озовах там. Но щом видях блуждаещите сенки по нея и търсещите им погледи, силно гримираните им лица и устни и маникюр в ярко червено,  се сетих- това място не е за мен. Жрици от всякакъв калибър и род се намираха тук, дебнеха поредните си жертви, демонстрирайки величие, в което само те си вярваха. А може би това им трябваше, избирайки си  начина за оцеляване… Кой както го разбира.

Набързо се измъкнах от кварталните потайности и реших да ида до една от близките болници. Късно вечерта по коридорите е тихо. Ухае само на чистота и спирт. От време на време някоя дежурна сестра ще пресече коридора, поглежда ме изпитателно и отминава. Надникнах в отделението по реанимация на хирургичното отделение. Тъжна гледка- дано никога да не попадна там. Набързо излязох и се запътих към асансьора. Реших на излизане да обиколя и спешната помощ. Тук е друго. Телефоните не спират да звънят, а линейките хвърчат като бесни. В коридора чакат пострадали да бъдат обслужени. Едно дете пищеше от болка и през плач неразбираемо говореше нещо на младата майка.Тъкмо да тръгна и на носилка докараха пострадали в катастрофа. Страшна гледка! Поне са живи. Имат шанс. Те… лекарите си знаят работата… Чудеса правят и връщат към живот- ако може. Така трябва.

Поех по стъпалата към изхода. След това се отправих с такси отново към най- близкото казино. Тук щеше да бъде интересно. Поне така се надявах. Вмъкнах се набързо и се озовах в огромен салон, целият в червена светлина. Масите почти бяха запълнени. Огледах се и открих- местенце тъкмо за мен. Масата беше за двама, но нищо… Поръчах си малка водка, кола и зачаках. Огледах присъстващите. Повечето бяха мъже около 40-те и по- нататък. До тях- млади дами. Имаше и такива, които бяха по коленете на баровците, вглъбени в това да се залъгват едни други. Шарен свят… Дали си вярват поне в една изречена дума поне… Други бяха потънали в сладострастни прегръдки и несмущаващо се примляскваха. Беше ми ясно отдавна- някои хора така прекарват своите дни и нощи. До кога ли… Музика се лееше приглушено. Тук никой никого не притесняваше. Някои просто разговаряха на чаша уиски и пушеха, други отпиваха бавно глътка по глътка от питиетата пред себе си и мълчаха, втренчили погледи в игривите пламъчета по стените. Познатата мелодия от бара запълваше празнотата. За такива като мен.