ГЛАДИОЛИ - ЙОРДАНКА РАДЕВА

Днес имах рожден ден. Вече две години откакто съм сама, та се научих на много неща. В това число и как да си отбелязвам празниците.Станах сутринта както обикновено, а бях си сменила смяната в отделението с колежка, затова нямаше за къде да бързам. Исках да се насладя и на този свой рожден ден, все пак 45години не са малко. Взех си кафето и на балкона- денят се усмихнал от рано, кани за утринна разходка, но мен не ми се мърдаше от къщи. Исках поредната порция мързелуване, до когато мога. Отпивах бавно глътките ароматна черна течност с наслада, а тя ме парваше по небцето дяволито и отпускаше пътечката си надолу.Слънцето се показа срамежливо иззад един огромен напудрен до сиво облак, разбута с лъчите си останалите по- малки и се усмихна доволно и победоносно.

Погледнах през балкона.Денят препускаше по артериите на града, хората отново забързани и угрижени по познатите пътеки на битието си. Все пак реших да изляза. Исках да си подаря един хубав ден вън дома си. Сама. Така ще имам време за равносметка и нови планове. Набързо се пъхнах в новите си възтесни дънки, а се радвах, че все още мога да нося от този тип модели, блузата, която си купих тази седмица специално за случая, обувките и навън. Колата ме чакаше на обичайното място, но реших този път без нея. Запътих се към близката автобусна спирка, автобусът оттук щеше да ме отведе до най- близкото метро. И оттам към центъра на града. Да си купя нещо ново, да се поразходя, да обядвам в някое заведение, после на кафе някъде пак из града и така до вечерта. Поне така си мислех.
Дълго не чаках автобус. Пристигна на време и се метнах в него. Полупразен, напредваше в своята посока, а пътниците в него- угрижени, зареяли погледи през стъклата на прозорците и мислеха. За какво ли… Защото и аз така… мисля. За различни неща. Прескачам от едно но друго, после се загубвам от мислене и се отказвам. По- добре  е, ако може, без тях… мислите… Ама неще… така в увлечена в собствените си разсъждения, не разбрах кога стигнах .Слязох на първата спирка, а оттам до входа на метрото – стотина метра. Бързо се озовах пред входа му,а още по- бързо и във влакчето, което току- що пристигна. Беше почти празно. Седнах на една седалка и се огледах. Една мургавелка ме гледаше нахално, а аз импулсивно стиснах чантата в ръцете си. Трябваше да сляза през 3-4 спирки, за да се озова почти в центъра на града ни. Скоро дойде и моят ред. Слизайки, се оказах на един препълнен с народ тротоар, който в този работен ден по средата на седмицата, да се чудиш няма ли си работа, че е тук. Повървях малко пеша и внезапно очите ми съзряха цветя- много и различни,  почти в края на тротоара. Продаваше ги жена на години,а пред нея огромни съдове с много и различни по цвят гладиоли. Щеш не щеш, спираш да се порадваш на тази красота. Стройни и грациозни, в жълто, червено, лилаво, бяло и розово – цветовете им искряха и приканваха минувачите. Жената едва смогваше да ги обслужи. Спрях и аз- загледах се в тях. Чудех се дали да си купя, но как щях цял ден с тях из града да се нося… И докато се намъдрувам,жената ме попита, виждайки моето колебание:

-          Кажете, госпожо, от кои предпочитате. Всички са пресни и красиви. Като да ви заговорят…- усмихвайки се, тя ги докосваше едва- едва  с пръсти, като че им говореше и галеше.

-          Бих си взела, но… скоро няма да се прибера- бързо отговорих аз, макар да ми се искаше от всеки цвят да си взема.

-          Вземи си. Те ще траят. Я каква са красота!... Ненагледни са… За повод и без повод. Сега ще ти разкажа историята им…

И тогава,без да я питам, тя ми разказа притчата за гладиолите. Не я бях чувала, но беше интересно.

-        В римско време имало двама пленени тракийци- Севт и Терес.Един ден били изкарани на арената като гладиатори. А  били верни приятели и в знак на протест срещу това,решили да не послушат волята на владетеля си, се отказали от двубоя. Забили мечовете си в земята. Тогава за непокорството им ги осъдили на смърт. Когато посечните им тела паднали на земята, забитите им мечове в земята пуснали корени и разцъфнали. Нарекли невижданото дотогава цвете в тяхна чест – гладиоли (буквално преведено gladiolus означава меч), тъй като листата на цветето наподобявали именно техните мечове. Прекрасното цвете със стройното си тяло станало символ на верността, благородството и приятелството.

И продължи:

-          Ето… това е историята на гладиолите. Хубаво, нали… Виж ги каква красота са и само с какви цветове разцъфва. Трае по- дълго от другите цветя, докато всички пъпки покажат красотата си.

И замълча. Наоколо имаше хора, които се бяха струпали, слушайки притчата.

-        Добре… Ще си взема… Нали съм рожденичка, ще си ги подаря.

След малко петтях гладиола бяха в ръката ми. Продължих по- нататък. Пред мен се показа малка градинка с няколко пейки. На една от тях имаше жена, а до нея на земята постелен някакъв плат, на който лежаха две деца в непривична поза. До тях- хартия с няколко монети от 50 и 20стотинки лежаха безизразни и самотни. Отворих портфейла- имах достатъчно монети, взех 2-3 от по 1 лев и се запътих към тях. Разгледах ги. Жената беше забила очи в земята, а децата спяха. Пуснах монетите и тръгнах. Съдби… Животът е жесток, ако не успееш да го пребориш… До кога ли… Замислих се. С какво ли не ни среща животът по житейските пътеки на времето пред нас…

Повървях още малко, залисана в мислите си, когато чух викове. Една жена на средна възраст на двайсетина крачки от мен крещеше нещо и размахваше ръце, когато покрай мен профуча някакъв младеж. Веднага се сетих, че беше може би кражба, но докато се обърна, оня се скри някъде из страничните улички, криввайки между наспрелите коли из тях. Жената се вайкаше и проклинаше крадеца и личеше, че не ѝ е за друго, а само за документите , които се намират в чантата ѝ. Явно парите ѝ са били оскъдни… Огледах, когато я приближих. Една обикновена отрудена жена към 55, с посивели коси и тревожни очи. Около нея се бяха струпали любопитни, които ѝ даваха кураж… поне с това… Продължих по пътя си. Денят светлееше с игривите лъчи на слънцето, листата на дърветата по тротоарите ,падайки, се закичваха из косите на минувачите, а леко шушнещият есенен ветрец от време на време се шмугваше из косите ми, сякаш разказваше приказки. Така вървейки мярнах столове и маси- поредното кафене, което не можах да подмина. Седнах на една маса сама, поръчах си кафе и зачаках. Една котка се появи до краката ми, седна на дупе и ме загледа очаквателно. Чакаше. Поредната доза милостиня. През това време ми донесоха ароматна черна течност, за която копнеех. Докато отпивах от кафето, двойка млади попитаха за свободни места. Поканих ги. Личеше си- бяха влюбени. Но от неволно чутия им разговор разбрах- имаха проблем. То я ревнуваше. И имаше защо- момичето беше фиданка- красиво и стройно, с дълга права коса и прекрасни големи черни очи. Личеше си финес в движенията и говорето ѝ. Той- по- немарлив, но самонадеян. Реших да ги оставя сами… и продължих.       Обяд наближаваше, а толкова неща видях…  Исках да отседна в някое бистро и да хапна набързо. Имаше някъде тук, дано не съм го подминала. Тогава ми звъна настойчиво телефонът.  Видях, че е майка ми… какво ли се е случило?.. тя знаеше да звъни само сутрин преди 9 и вечер след работното ми време. Тревожно ми затуптя сърцето, когато чух и тревожният ѝ глас:

-          Кажи ,мамо, какво се  е случило?- попитах бързо.

-          Маруска, татко ти… - и изхлипа.

-          Мамо, къде сте, разкажи… - настойчиво заговорих и аз.

-          Не исках точно днес да те безпокоя, но татко ти е в болницата. Ако можеш… по някое време… - през плач пророни думите си майка ми.

Изтръпнах. Дано само не е нещо по- лошо. Попитах набързо в коя болница е. Озърнах се за такси, метнаха настойчиво на едно, идещо срещу мен и поех. Сварих ги двамата там- татко в шеста стая на кардиологичното отделение и мама до него. Прегърнах я, а татко погалих. Гладиолите бяха с мен. Ето за кого били предназначени… Съдбата си знае работата как да ги нарежда нещата в живота ти. Излязох вън и потърсих дежурния лекар. Той ме успокои до някъде. Баща ми беше преодолял най- страшното, а са били от снощи тук… Върнах се при него. Той ме гледаше с питащи очи, от които не може да се избяга.

-          Добре е,тате… Ще се оздравееш. Лошото е останало зад теб.

И му се усмихнах. Той ме разбра. Мама ни гледаше. Тя знаеше нашите мълчаливи погледи и как се разбирахме без думи. Проследих с поглед погледа на баща ми. А той гледаше гладиолите. Те огряваха с прекрасните си цветове и топлеха с красотата си цялата стая.  Създаваха усещане за невероятна цветна приказка, в която героите бяхме ние… и обичта ни, която винаги ни сплотяваше. А рожденият ми ден… Забравихме за него пред здравето на баща ми. Знаех, човек може да си направи всеки ден такъв, дори  и без повод.