КОКОША МУ РАБОТА - ЙОРДАНКА РАДЕВА

Късно е. Много късно. Но аз не спя. Поне така мисля. А щом мисля, значи не спя.По това време на нощта в малките ѝ часове малко прозорци светят, градът в крайните квартали почти заспива, само отдалеч се виждат като светулки в тъмното блесналите лица на уличните лампи. Но е много тихо. Колите и те спят. До сутринта. И уличните котки, и песовете също спят. Утихнал е градът и мълчи, свил съня си в пазва. А аз не спя. Поне така мисля. Но съм затворила очи, за да заспя. Трудна работа. Щом се разсъниш веднъж, сякаш някой човърка мислите ти и се щураш из тях като подгонено животно по време на лов. А аз се щурам ту до единия син, ту до другия, извървявам на ум километри до тях, надничам в очите им, за да разбера как са. Щипвам внуците по бузките. На сън. Толкова са хубави, когато спят... Оставям им по една нежна целувка, за да се чудят на сутринта дали е истина или са сънували. И пак се връщам у себе си. Навън е още полутъмно. Отдалеч само някое куче ще проточи глас и пак ще млъкне. Има ги и тук… От другата страна на булеварда има къщи.С градини.И те имат кучета. Но имат и кокошки. Някъде.А щом имат кокошки, значи,че имат и петел.Та този петел, дето е най- близо до дома ми, на рано се разпява и разлива песента си из целия квартал. Почти. Така си мисля, че където съм аз, там е и кварталът.А той, съседският петел, е много гласовит. И се гордее с това. Виждала съм го как пее... На един крак първо... После проточва шия и извива глас, та всички градски потайности на града да огласи. Да го чуят.После на другия крак и пак отново… Опитвах и аз така, на един крак да заговоря някому, ама не става. А при него може. И той е с два крака като нас. Да се чудиш що не можем... Но съм го виждала и как перпели около някоя кокошка. Ситнѝ стъпките около нея, наперен... че харемът му е голям, а работа го чака. Един, ама всичките го обичат. И той тях. Голям любовчия е, изглежда...Това пък е неговата кокоша потайност…  А кварталът още спи. Щото му е рано. Дори виделото още го няма. Подухва леко ветрецът и хладинката влиза чак в стаята. Знам откъде e този ветрец- орехът под прозореца ми е с огромна още зелена дрешка, та като подухне, чувам го как клоните му танцуват и листата му си шушукат приказки. Те си знаят... И докато умувам на ум със затворени очи, утрото се прозя по стъклата на прозореца ми и разреди тъмнината. Облещи очи и поразсъни града. А той това чака. По ред на номерата всяко нещо идва на мястото си. Разлаяха се уличните песове, птичките оставиха гнездата си самотни и из клоните на дърветата люшнаха утринния си концерт. Тук- там някоя кола ще профучи забързано в някоя посока и ситни- ситни стъпки ще окънтят все още недосъбудената улица. Жена е... Усещам този град като живо огромно същество, което диша заедно с всичко, което побира у себе си. Дишат улици, къщи, мансарди, дървета и птици, хора и животни. Уличните лампи дишат само нощем, източили снаги и накъдрили светлините си по асфалта. Дишат мечтите им. На всички. По уличните артерии на градеца потичат върволици от млади и стари в различни посоки,забързани и угрижени. За какво ли?.. За каквото и аз... Като всички. И се питам дали има нещо,което да няма грижа за нищо. И детето има- на какво да играе, с кого... кога да плаче и защо... И лястовичката и тя си има грижа, както и оня петел от съседния двор. Ама неговата грижа е по- голяма, защото си има харем.С писани кокошки. И трябва да ги обслужва. Независимо дали е нощна или дневна потайност. Нали е градска… Иначе ще ври с вирнати крака в голямата тенджера. А харемът му.... Лесна работа. Ще му намерят заместник... Та се сещам за оня виц, в който той гони кокошката, а тя се чуди как да бяга... Те май всички кокошки са тъй... Уж се чудят и не искат...а  все около него се въртят. Затова се назлъндисват... Пак на уж... Кокоша му работа... С размисли за това- онова  из градските потайности преди денят да разроши перчем от края на хоризонта.