ГОРАТА - Йоанна Христова

Когато бях малка, обичах да ходя на село при баба и дядо. Обичах и да слушам техните вълшебни истории, за митичните същества обитавали близките гори, реки и блата.

Един ден отидох в гората и се загубих нарочно. Надявах се да срещна някой лесей или нещо друго, но това не се получи. Прекарах цял ден там, докато дядо ми не ме откри. Оттогава спрях да вярвам в митичните същества.

Години по-късно отидох в гората същата гора за гъби с родителите си. И този път се загубих, но не на шега. Обикалях гората да ги намеря, но не намирах никой. Накрая седнах на един камък и зачаках да ме открият. Наслаждавайки се на песните на птичките, си играех с едно малко зайче, което явно като мен се беше загубило.

- Загуби ли се? - попита глас зад мен.

Обърнах се и забелязах нисък старец. Кокалистите му ръце стискаха здраво пръчката, сякаш всеки момент щеше да падне. Зелената му брада стигаше до корема му. В днешно време има какви ли не хора - помислих си. Усмихна се на стареца и казах:

- Да. Не знам как, но изведнъж изгубих родителите си от поглед.

-Ти си градско момиче нали? - попита той отново.

-Да.

-Чували си някога историите, които се разказват за тази гора?

-За водници, блатници и лесници.

-Да, за тях.

-Баба ми е разказвала за тях, но стана един инцидент преди години ме накара да спра да вярвам.

След разказа ми той се засмя и изрече.

- Не можеш да предизвикаш нещата момиче. - Дядото поглади зелената си брада. Той беше станал по-нисък. - Чувала ли си някога за Мусаил? - Поклатих глава и стареца продължи. - Той е господар на всички горски същества. Ако Мусаил не иска да ти помогне, никое горско същество няма да дойде при теб.

- По скоро не идват защото не съществуват.-обадих се аз.

Стареца ме изгледа накриво.

- Те няма да се появят ако не вярваш.

- Няма да се появят и ако вярвам! - твърдо заявих аз. Погледнах стареца. - Ти срещал ли си?

- Не мога да отговоря.

- Защо?

- Защото може да съм виждал, но да не съм разбрал, че е свръх естествено същество. - Стареца посочи с пръчката към сърцето ми. - Всичко идва от тук. Само трябва да повярваш.

Замислих се над думите му. Толкава бях пленена от разговора, който водихме, че не забелязах кога слънцето започна да залязва.

- Знаеш ли как да се прибера? - попитах стареца.

Той посочи пътя зад него. Тръгнах, когато осъзнах,че не е зад мен.

- Няма ли да дойдеш с мен?

- Съжалявам момиче, но аз съм в другата посока. - Той вдигна малкото зайче. - Освен това мисля да заведа това мъниче при майка му. Беше ми приятно да си поговорим.

- На мен също дядо.

Докато вървях през гората имах чувството, че някой ме води. Оставих му с и накрая намерих родителите си.

И до ден днешен помня думите на стареца. От този ден също върнах вярата си към митичните същества. От този ден започнах да вярвам в не съществуващите неща.