Едно непредумишлено убийство - Янко Панайотов

Звучи странно, нали? Да вгорчиш дните на някого и после да се скатаеш в миша дупка. „Ти си лайняр”, ще кажат мнозина от вас, и наистина са прави. Така е. Цял живот съм се ровил в нечии лайна, защо да не направя същото и в моите?...  Сега светът е несправедлив към хората. Днес някой, който поправя покриви, взима за три дни повече, отколкото друг, написал три хубави книги. И това не е всичко. Много са нещата, които могат да побъркат човек, като се почне от бране на ягоди в Англия, завиване на гайки за „Либхер“, миене на чинии или преподаване на квантова механика в някой частен университет. Изглежда, че целият социален ред е на път да рухне – бракът, войната, пенсионната реформа, кредитното плащане, или за каквото друго се сетиш,  и така на този фон сянката на собственото непредумишлено убийство тежи върху плещите ни.  Странна работа е това животът, не мислите ли? Винаги ме нареждаха на последния ред в училище, защото знаеха, че съм търпелив. Предвидливи копеленца, така да се каже!

Но аз бях талантлив, и сега съм талантлив. Понякога, когато погледна ръцете си, осъзнавам, че съм можел да стана велик пианист. Обаче какъв станах? Пълна нула. Ето ме, на петдесет и пет, без здравна осигуровка и пари в банката. Какво правя днес с ръцете си? Пиша келяви разкази, връзвам си обувките, пускам водата в кенефа и прочие. Похабил съм се.

Имам един куфар, в който държах всичките си разкази и черновите за тях. Един ден излязох на улицата, отворих куфара и вятърът разпиля листите. Стори ми се, че всичко свърши. Край с мен. По дяволите, аз бях човек без мечти. А около мен обикаляха хора с мечти. Аз нямах такива. Защо и аз като тях не можех да мечтая за голяма къща, кола и екскурзия по непознати земи, като всеки нормален човек? Какво ми е сбъркано? Погледнете ме! Тежа малко над седемдесет килограма, висок и слабоват. На времето са открили нещо на сърцето ми и не са ме изпратили в казарма. Но доколкото се познавам, и оттам щях да избягам. Да! Свикнеш ли веднъж да пишеш, вече не ставаш за нищо друго.

Сега седя, а навън вали. Таванът тече. Кап, кап, кап, кап, кап, кап, кап, кап, кап, кап... Идеално време за убийства. А кой може да каже кое време е идеално? Навярно сега в Гърция грее слънце. Още преди трийсетина години бях обещал на жена си сватбено пътешествие. Да кажем,  че има време да го осъществя. Всеки ден има автобуси. Стига да намеря кинти и да има кой да се грижи за болната ми майка. Сестра ми почина наскоро.  Сега навярно ни гледа от небето. И тя, горката, искаше  да почива в Гърция. Цял един живот не успя да намери време.

Ех, все същата стара история. Не знам къде четох за един, който цялия си живот събирал пари да отиде до една съседна страна. И когато най – сетне скътал мангизите, взел че пукнал. Житейска несправедливост, ще кажете. Ирония на съдбата.Съдбата често се подиграва с нас. Или с това, което е останало от нас. Има едно хубаво нещо при писането. Можеш винаги да приключиш и да започнеш отначало. Като онази история с куфара. Като едно  непредумишлено убийство. Не знам как е при другите. Тоест – аз мога да започна да пиша пак. Стига да ми се размине първият път, готов съм отново да опитам. И така пишеш и пиеш, не ти дреме, че отвън вали, че вали и в стаята ти; важното е да има купон и радиото да дъни... „Най – после нещо излезе!”, казваш си, но се лъжеш... Смачкваш листа и започваш отначало. И пак, и пак. Затвореният цикъл на един неуспял писател. Мислиш си, че сигурно има някаква парола, някакъв код за успеха; преструвайки се на писател, опитваш да ги разкриеш; чувстваш, че си съвсем близко до него. Може би е нещо, написано преди време, или точно това, което си написал сега. Може би. Моля те, Янко, стегни се!