Дора и аз - Янко Панайотов

Виж, самоубийството си беше друга работа. Бях на четвъртия или петия опит и никакви мацки с високи балкони не можеха да ме върнат обратно. Простият проблем е как да оцелееш в общество без разум и сърце – с постоянни трудности навсякъде. Малцина се носят по течението, докато такива като мен съществуват на ръба на отчаянието и несигурността през целия живот. Приличаше ми на това да слушам няколко часа рап.  Накрая ти писва и искаш да прекъснеш ада. Обадих се на първото погребално бюро в указателя.

– Да, господине?

– Искам да поръчам ковчег. Нещо по – обикновено.

– Да, господине?

– Вижте, смятам да умра през следващите два часа. Не съм висок  и тежа не повече от 80 кила. Искам скромно погребение. Без речи и цветя.

– За Бога, господине, не ни плашете!

– Тогава, дайте ми номера на този ваш Бог!

– Моля ви, не се шегувайте!

– Така и предположих.

От другата страна затвориха.

Никога не бях виждал такова тежко поражение. Нямаше война, нямаше убийство, нямаше измяна, достойни да се сравнят с това. Имаше само банда страхливци, притеснени за портфейла си. Мрачното настроение не ме напусна. Напротив. Взех червения си бележник и химикалката и реших да напиша предсмъртно писмо. Но не знаех на кого. „Това ще бъде най – щастливият ден в живота ми!“ – помислих си. Затворих очи. Телефонът извъня.

– Ало. Да!

– Ало – каза тя. – Мислех си за теб.

Кучка. Жените правят номера да си преправят гласовете,  за да прелъстят някой мъж.  Определено тази го знаеше.

– О, да. Как  я караш?

– Ти си гадно копеле, Янко. Но ме кефиш и аз те обичам.

Познах я. Дора. Бяхме скъсали преди три дни. Но мацката имаше стил.

 

– Какво? Не съм във форма. Обади се друг път! – отговорих аз.

Ето на кого трябваше да напиша писмото. Хлапачката, Дора, беше свястно момиче. Свястна дотолкова, каквито, изглежда, бяха всички двайсетгодишни момиченца. Дора се забавляваше с една такава игра: сменяше често настроението си, но го правеше по неповторим неин начин. И никой не ѝ се сърдеше.

– Не, човече! – каза тя. – Добре си.

Продължи да бърбори и по едно време се засмя и аз се засмях.

– Ей, беше страхотен ден – казах. – Имаш хубав глас.

– Не знаех, че харесваш гласа ми – прошепна мадамата.

– Да.

 Може би пак щяхме да излезем някой ден. Продължихме така и аз забравих за рапа, самоубийството и писмото. Животът беше хубав. Мамка му, беше супер.