Среща с ангел - Янко Панайотов

Ето, пресякох улицата и слязох по стълбите на подлеза, водещ към Главната. Все още имах намерения да стана писател. Любезният отказ от издателството не бeше  ме отчаял напълно. Защо не вземат тези в редакцията да си го начукат? Какво се прави в подобни ситуации? Бях някъде на средата между самоубийството и желанието да се напия зверски. Познавах мнозина, склонни да свършат и двете неща едновременно.  

Продължих по пътя си.

– Янко!

Отидох при него. Беше на около 68, побелял, слаб.  Носеше очила и беше брадясал. Седеше на първата маса в кафенето отляво.

– Не ме ли позна? Аз четях твоите разкази до смъртта си. Добри са!

– Кажи го другаде! – отвърнах троснато. – Драйфа ми се от такива като теб, които се правят на безсмъртни. Баста! Сега се размотавам, докато реша какво да правя с живота  и разказите си. Чупката!

– Моите са в учебниците. Искаш ли да видиш там и твоите? Предстои нова редакция. Да те черпя ли едно?... Ела и седни.

Седнах на близкия стол. Ангелът поръча още две питиета.

– Всичко ме депресира – казах, – особено тия, които приличат на масони и пишат щуротии. Прекалено съм ленив  и не мога да  пиша като тях. Разказите ми не струват и пукнат грош. Никога няма да ме приемат в тяхното общество!

– Да, кофти работа – промърмори той.

– А как е при вас на небето?

– И при нас е същото. Хиляди пъти съм играл този филм. Всички хора се раждат творци, но повечето бързо го забравят. Ако има тайна на писането, то тя е никога да не бързаш. Нека всичко само да идва при теб: жените, успехът, смъртта.

– А ти какво правиш тука, пич? – попитах го. – Просто киснеш или чакаш да четеш конско на някого?

– Ще остана до теб – заяви ангелът. – Ще бдя над теб висок и предан, докато дойде успехът. Ти няма да ме виждаш, но аз ще си свърша работата.

Разтърках очи. От крилатия нямаше и следа. На масата при мен седеше младо момиче. Погледна ме и бавно вдигна чашата си .После стана, разкърши ръце и се изнесе. Отзад полата ѝбеше смачкана от стола и задникът изглеждаше квадратен. Призля ми и се прозях. Сега всички ме гледаха. В ужасна форма съм.

Какво ли си мислят?, запитах се. Де да можех да чета мислите им.

Няма оправия на този свят. Таман си решил, че си хванал бика за рогата и се намира някакво редакторче, което те сваля в низините. И така, светът е обречен от банковите ти сметки и мнимата ти интелигентност. Толкова е просто. Изобщо не би трябвало да се раждаш. Но след като вече си роден, по – добре е да ровиш в кофата с редакторски лайна, отколкото да работиш в „Макдоналдс“. И без това си обречен. Всяка година човечеството се чуди как да измисли нова бомба. Всички сме обречени. Нещата са по – зле, отколкото изглеждат. Нямаш нужда от ангели. По – добре си намери момиче с нормален задник. И продължи да пишеш, както можеш.