Бягайте краченца, направо към гарата! - Ели Елинова

  С Ванката се запознахме в един сайт, където беше написал: „Търся си   сочна и точна  жена. Аз съм мил, нежен и любвеобилен. Искам жената до мен, да може и да готви, защото ауууууууууууу от глад умирам…  Мога само да варя  яйца, докато правя секс, и съм сигурен, че те ще се сварят. Имам висше, фирма, кола и съм разведен.”

  Замислих се …Ами аз съм сочна и освен това съм и точна.Точно в 21 часът си лягам вечер и в точен час закусвам, обядвам и вечерям. Написах на Ванката, че точно аз съм жената, която търси и, че котката ми много обича моите ястия.и така започнаха да летят едни флуиди, есемеси и пожелания от София до Зарата и обратно.  Той ми  задаваше много лесни въпроси.Питаше ме, дали обичам сметанка. Не бях яла сметана до сега, та  днес си купих от магазина и си хапнах.Ще кажа на Ванката, че много ми хареса. Качих се  в  нощният влак  и  вече пътувам за София Понеже не познавам града, се разбрахме с Ванката,  да ме чака на  гарата, а аз  ще му звънна, когато наближа   София. За да ме познае му казах, че ще нося жълта торбичка  - от най-здравите. В нея съм сложила едни овкусени пържолки с кимион и черен пипер. Нося и сланинка. Изпекох  ги на скарата в село.   Обичам селото и там сред природата и цветята се зареждам с такава енергия, че мога да я раздавам на целият свят и пак ще остане за мене…. Казах и на Ванката, че съм от село и той много се зарадва завалийката, като ми писа, че много  уважавал селянките…  Та в торбичката сложих  още и грозде, домашно сиренце, три тиквички, една карпузка, колкото ненката ми и едно шишенце с домашна ракийка, която си  сварих от сливата в село. Викам си, ще му занеса на Ванката от  мойта ракийка да си пийне  и да добие кураж, за да не го е срам от мене.  Сложих и две яйца, та да го пробвам, колко време му трае сексът. И докато пътувам си представям Ванката, как ме посреща с букет от красиви червени рози. Как ме прегръща и ме притиска много силно към себе си, как ме целува, как ме хваща за сочната талия и ме повдига двадесет сантиметра над земята  и от всичко това, цялото ми тяло се затресе от любовни тръпки. Телфона ми  призвъня... Гледам . Имам съобщение от Ванката. Слагам си очилата и чета. Ванката  ми праща банан и ми пише. „ Мило  Елинце!  Срещата ми с тебе се отлага за след три дни.Целувам те мила навсекъде да знаеш. Много  те обичкам  и се готви за поза 69”. Какво е туй число дето ми го изпрати. Нищо не разбирам… Най-вероятно  е  сгрешил … Сигурно ще ме черпи  с боза за 69 стотинки. Няма значение с какво ще ме почерпи, ама тоя  Ванка ще ме подлуди….  Ами сега! Аз всеки момент ще съм в София. Ето влака свири и сигурно е на гара Подуяне. На Ванката му изпратих едно пръстче да си го завре някъде .Реших, че  няма смисъл да се връщам и после отново да идвам. Ще разгледам Софията. Само за яйцата се притесних, че може да се развалят, но се сетих че мога да купя от магазина и да го пробвам този хвалипръдльо… Ох трябва да слизам вече, че влакът  спря. Вървя по перона и съм се наклонила на една страна от тежката торбичка. Едно мургаво хлапе ми се изпречи пред очите и поиска да ми носи торбичката срещу пет лева, докъдето  си поискам. А, бе аз не знам къде отивам, а той торбичката искал  да ми носи… Както и да е , даже не му отговарям. Минавам покрай Транспортна полиция и се сещам, че точно  тук, на тази гара имам спомени. Преди години се връщах с влака от  командировка. Бях  в Благоевград с един мой колега Живко . В купето беше топличко и аз си свалих красивото кожухче, като  си го закачих . На Горна Баня влакът спря и токът изгасна. В купето влезе един младеж и ме попита

 „-Извинете, колко е часът?”  Колегата ми спеше и аз се приближих  до прозореца, до който достигаше светлинка, видях колко е часът и се обърнах да му отговоря, но момчето го нямаше…Жалко – помислих си тогава – не можах да услужа на момчето… Погледнах към  кожухчето си и него  го нямаше… Беше точно 21 часът и двадесет и пет минути  на шестнадесети януари. С колегата си мислехме да излъжем шефа, че сме се  върнали от командировката по-късно и да не ходим на работа, но сега не се налагаше да лъжем. Трябваше да слезем на Софийската гара и да напиша жалба за кражбата. Та аз така се фуках с това кожухче, че повече от това , няма накъде…  С Живко останахме в чакалнята. Колегата си съблече палтото и ме накара да го облека. Ходех между скамейките и се взирах в  налягалите  по тях пътници. Озъртах се през цялото време, с едничкото намерение , да зърна кожухчето си… По едно време гледам, че към мен се приближава дежурният полицай на гарата. И ми вика:

        - С тебе май сме се виждали и вчера и оня  и по-оня ден!  Кажи ми , къде е сутеньора ти?

        За Вас лъжа за мене истина, направо изтръпнах и погледнах към Живко, който трепереше от студ на три метра от мене…Казах на полицаят, че съм за първа вечер и ареста ни се размина, но устата ми беше пресъхнала от притеснение и аз залитах насам-натам като пияна.

        Бяха се минали няколко месеца   и кожухчето ми се намери, благодарение на  Софийската транспортна полиция. Задминах вече полицията и се отправям на спирката. Ще отида в хотел Плиска. Хващам  автобус номер 305 и пътувам към хотел „Плиска”,  и се сещам за  една незабравима среща.Слизам от автобуса и вече съм на рецепцията.За щастие има свободни  стаи и аз  поисках  стая с номер петнадесет на вторият етаж,   от която имам спомени. Стаичката си беше пак, цялата  в розово. Преди години се бях запознала с един много готин шоп с който се влюбихме взаимно. Ама тогава къде от Зарата да се лепна, та чак  до София да ходя за един път, ама никой път… А както казват хората Господ си знае работата… Той си беше решил да ни срещне. Получих една Специална награда от един  литературен конкурс и ме поканиха да отида на церемонията по награждаванията , за да си я получа. И аз отидох и така се срещнах с Антонио. Точно тук, в тази стая  се срещнах за първи и за последен път с него. Сядам на леглото и се облягам на същата възглавница на която лежахме двамата. Затварям очи и връщам времето назад ... Сякаш още усещам същият аромат от скъпият му парфюм и ласките му… Той беше  невероятно умен,  интелигентен, красив, галантен, очарователен, и бе мъж мечта, както се казва….  Имаше и красиво чувство за хумор. Въпреки, че  бяха минали доста години, аз така и не го забравих. А бе, много ми върви на Софиянци и крайно време е да стана Столичанка. ..

        Цели три дни имам на разположение да се запозная със Софийските потайности.

 Обикалям София ту пеш, ту с някой автобус, ту с трамвай или тролейбус. Виждам красиви санирани блогове. прекрасни градинки с цветя,  майки и татковци с деца,  баби и дядовци хванати за ръце и младежи, които се целуват по спирките.  Докато пътувам с транспортните средства на столицата, ми прави впечатление, че всички държат в ръцете си мобилни. Те или говорят или са забили погледите  си в тях, и  рушкат там, сякаш търсят злато…Само аз  не си гледам в мобилния, та чак ми става неудобно…Има и  доста забавни ситуации. Ето сега пътувам сутринта в претъпкан автобус с пътници,  едно девойче си вдига ръката, а заедно с нейната , вдига  и една космата  мъжка ръка и пита на висок глас: „ – На кого е тази ръкааа?” И младежът отвърна гузно: „- Моя” ,” - А какво прави твоята ръка на моето дупеее?”,  и хората и аз  се смеем в хор. Настъпи обичайната тишина, и аз чувам пред мене едно дете да говори тихо на дядо си „ – Дедко, моля ти се купи ми колело, само ми обещаваш , а все не ми купуваш! Предупреждавам те, че ако не ми купиш, ще кажа на баба, че в интернет  си писал, че си вдовец… И дядото съвсем почервеня и обеща, че още на следващият ден ще му купи, само да си мълчи, за да има мир вкъщи.

          Ванката се появи и аз направо не го познах. Нямаше и следа от снимката на младият мъж, която ми беше изпратил. Снимката му от младини, беше вече мираж, а пред мен стои един  възрастен мъж с побелели, като сняг коси. Един мъж, който беше много по-голям от мене. Преглътнах първата лъжа с примигване , за да се уверя в реалността , но Ванката продължи с разкритията си, че нямал висше,  нямал фирма, нямал кола и не бил разведен.  Мечтите ми се сгромолясаха с гръм и трясък…. Излъгал ме е, защото е искал да се влюбя в него! Кълне ми се, че ме обича… Даже плаче и трие сълзите и сополите си с ръкава си..А аз, нали съм си добра душичка, съжалявам го, давам му носна кърпичка и тръгвам с него.. Качва ме  на колелото си и пътуваме  за общежитието, където работи като нощен пазач. Шефката му дала ключа за една от стаите. Ванката, докато отключваше, ми каза, че много уважавал шефката си. Това с уважението малко ме смути… И така влизаме с Ванката в стаята и аз се загледах в него  и прецених, че въпреки напредналата му възраст, той не е за изхвърляне. Беше запазен. С широки плещи и малък ханш. Имаше си и мустачки, а аз много харесвам такива мъже. Ванката загаси лампата и ме пита: - Яде ли ми се банан?  И аз докато се чудех, дали ми се яде или не ми се яде, защото тука бях дошла за друго… И точно в този момент, отвън на вратата силно се зачука и чувам  женски глас да вика:

         - Иванеееее, Иванеееееее отвори вратата… Знам, че си вътре с курватааааа… Ей сега ще изивикам полиция, да я арестува за проституция….

         Иванчо тихо ми нашепна: „- Еличка, скрий се някъде, че моята не е наред с акъла си! Като нищо ще го направи… Хайде бързо … Измисли нещо миличка… Обичам те…”  Какво да измисля от третият етаж, как се скача! Решавам, че няма да скачам от прозореца… А къде, къде да се скрия… Има шкафове, но тя ще ги отвори и ще провери и в банята не става и оооооо Богове – зърнах една закачалка в ъгъла и един дълъг мъжки  балтон. Устремих се към него като стрела и го нахлузих през глава. След малко чувам, че Ванката отваря вратата и се чува скърцане. После женски глас и отваряне и затваряне на шкафове с трясък и викове : „Сега ще я оскубя твоята курва, ще види тя откъде изгрява слънцето….Няма я, къде си я скрил бе простако?” Стоях като препарирана под закачалката  и се молех на Господ да ме спаси от тая змия-пепелянка. Направо щях да припадна от страх, когато чух стъпки до закачалката и после нещо изшумоля. 

         - Охоооо, нашият си е взел пържоли да яде и сланинка  и то  скришно от мене. Как не те срам бе, смотаняко!…. След десет минути всичко  утихна. Ванката излезе заедно с жена си и умишлено не беше заключил вратата, а аз като си плюх на петите си рекох: „Майната й на торбичката…Бягайте краченца, направо към  гарата!”