СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ЧИСТАЧА - Елена Богданова-Влайкова

     Циганче играеше с едно куче на улицата, по която минавах.Детето беше на около девет години. В един момент кучето налапа ръчичката му, почти до китката, половината от дланта, заедно с пръстчетата и го задърпа към вътрешността на една изоставена и порутена сграда, с дупки вместо врати и прозорци.Щом детето изчезна от моето полезрение, аз чух пронизителния му писък! Помислих, че кучето му е отхапало дланта. Без да мисля за опасността всичко да рухне върху мен, влязох и затърсих с поглед „раненото“ дете.

       Уви, очите ми трудно се адаптираха в мрака на помещението. В същият миг, в който аз влизах, покрай мен профуча като подивяло онова куче. Само дето не мина през мен!  Още с първата крачка се стъписах. Стаята беще огромна и абсолютно празна, ако не се броеше килимът, целият като дантела от дупки, протрит от множество стъпки, но все още навяващ спомен за красота и изящество! Цветовете му бяха извънредно бледи и зацапани. Нещо ми напомни за възрастна, дори много стара дама, по чието лице все още личат красивите черти, но всичко старателно е замаскирано от времето с паяжина от бръчки, дупчици от пъпки, петна от слънцето, спукани капиляри и още и още...

     Дете обаче не се виждаше! Нямаше как да излезе, без да го видя. Малко ме достраша. Да не би да има и друг вход или още помещения? Започнах да опипвам стените и да търся някаква плъзгаща се врата, която нарочно е със същия цвят тапет, като този по стените, за да не се открива от пръв поглед. В сумрака се препънах в килима. Наведох се и с пръстите си усетих, че там, на едно място е набран малко. Сритах го леко и пред мен се откри това, което не знаех, че търся. Капак, покриващ отвор към маза. Ами сега? Обзеха ме страх и любопитство. Добре знаех поговорката за котката, дето умряла от любопитство, но не се сдържах и леко повдигнах   капака. Вътре в дълбочина беше непрогледен мрак. Продължих да се взирам и за мое учудване първоначалната ми слепота премина и аз започнах да различавам едри предмети, но само силуетите им. Бяха нещо като мебели. Добре се забелязваше стълба надолу. През това време страхът ми окончателно отстъпи пред любопитството. Ако не бях видяла да изчезва там дете, не бих направила това, което последва. Все пак извършвах спасителна акция!

      Реших да опитам с викове да привлека вниманието на някой минувач, когото после да помоля за съдействие. Нищо не се получи. Започнах да се спускам по стълбата. Не се чуваше никакъв друг шум, освен свистенето на моя пущачески бял дроб, а в ушите биеше хипертоничното ми сърце. Наоколо мрак. Напрягах очи, оглеждах се, ослушвах се – нищо! Накрая стъпих на равния под. Пробивайки по малко мрака, успях да разгледам наоколо. Приличаше на интериор на изоставен нощен бар. Подиум, бар плот, сепарета, една тонколона, огромна допотопна кафе машина. Няколко пропукани, едва крепящи частите си стъклени чаши, но със златен ръб. Отново асоциация за възрастна красива жена, може би барманка или бар – дама и до тях катурнат ръждясал шейкър. На земята в кашон, пробит от хлебарки и мишки имаше купчина разнородни стъклени трошки – чаши, пепелници, вази... Ужасно миришеше на тоалетна ли, на мишки ли, не знам.

     В един момент нещо продълговато и белезникаво се подаде изпод подиума и пак се скри. Инстинктивно подскочих от страх! Сигурна бях, че не ми се е привидяло. Да, много ме беше страх, но чак пък да халюцинирам, не! Когато застанах плътно до подиума чух някакво гласче да си мърмори. Боже! Детето! Това трябваше да е то, но как из под тези сковани дъски? Наведох се и с две ръце рязко повдигнах дървената конструкция нагоре, колкото ми позволяваха силите. Натежа ми и с трясък я изтървах. Тогава се огледах, взех кафемашината, сложих я до подиума, повдигнах го отново и я ритнах под ръба му, за да не се захлупи. Легнах по очи на пода, за да видя какво имаше под подиума, откъдето идваше мрънкането. Тогава видях: един мъж с голяма глава/ и вероятно малко тяло/, при това полугол и детето. Те си „играеха“ на нещо! Когато малката ме видя, веднага изпълзя при мен. Бързо се качихме горе и напуснахме сградата. Попитах  детето дали онзи го е пипал някъде, където не е редно и го посъветвах друг път да не влиза там, а то ми разказа какво се е случило.

     Кучето от улицата, което захапа детето, го задърпало навътре към порутената сграда. Детето помислило, че ще му откъсне ръката и последвало кучето, пищейки. Песът се уплашил и изхвърчал покрай мен навън. Тогава детето пропаднало в някаква тъмна дупка и...подът „се отворил“. Една ръка го повикала. Показал се чичкото и заедно се шмугнали под подиума, за да си поиграят на съкровища. Показал му ги всичките: забравени или изпуснати от клиентите в тъмнината по време на вариететната програма предмети. Там имало копчета, обеци, брошки, запалки, златни и сребърни верижки, пръстени и гривнички. Този човек преди много години метял и чистел нощния бар и събирал ли, събирал. Колекция от непотърсени вещи. Още тогава никой не ги потърсил и той си ги запазил. Барът фалирал, метачът останал. Решил, че това може да бъде негов дом. Продавал по някое украшение, за да може да се прехранва. От дългото пребиваване в тъмното помещение вече трудно се придвижвал навън и много рядко излизал, предимно нощем.

     Като слушах разказа на циганчето, се замислих дали не послъгва или пък възможно ли е този мъж да е вампир? Е, щом няма изядени и ли с изпита кръв, значи не е.

      Когато се прибрах вкъщи разказах моите дневни удивителни приключения на семейството си. Дали ми повярваха остава под въпрос. През нощта спах лошо. Сънувах кошмар. Цяла седмица случилото се в порутената сграда не ми даваше покой. Накрая реших, че мой дълг е да уведомя полицията.

     Отидох, подадох нещо като жалба, че в онази сграда живее съмнително лице, което е възможно да притеснява хората. Казаха, че ще направят проверка, а на въпроса ми аз как ще разбера какъв е резултатът ми отговориха:“Някак!“ Сетих се, че това значи сама да си търся начин. Да, имах познат полицай. Срещнахме се, разказах му историята. Той беше любопитен и също като мен искаше да разбере каква е работата с този бивш бар и неговия бивш метач. Извърши цяло нелегално вътрешно разследване и ето какво ми разказа:

     „Трима униформени отиват на посочения адрес. Няма и следа от чистача, който по моите думи живее там и се крие от хората под един подиум. Другите описани неща са си по местата- кафемашина, чаши, тонколона, хладилник.“ Барът естествено имал и кухненски бокс. Там аз не влязох, но полицаите - да. В мивката намерили газов котлон и на него тенджера с вода и кости с месо. В найлонова торбичка – разложена и воняща одрана кожа от някакво животно. След лабораторните изследвания се установило, че са от куче. В шкаф под мивката, в кашон събирали прах, незнайно от колко време, добре сортирани детски дрешки. Дали ги е намерил някъде клетникът, живял там или е бил ужасно чудовище, убивало кучета и деца и хранило се с труповете им, никой никога няма да разбере!