КЪЩА ЗА ГОСТИ - Маруся Николова

Наложи се да пренощувам в къща за гости в курортно градче, през което минавах. Колата ми се задави, закашля и затресе в конвулсии. Автосервизът беше на километри от центъра, в края на града. Над него се извисяваше недовършена четириетажна къща за гости, където отседнах. Тя беше повече от странна. Някакво архитектурно недоразумение: Тясна, сплесната, с пресечен покрив, гаражи в основата и мътен цвят. В най-високата част на града. Застрашително надвесена над него и слабо осветена. Като затвор я ограждаше зид над два метра. Металните порти, отдавна не смазвани, извисиха пронизителен писък. Отвори ги жена на възраст с изпито лице и кърпа на главата. Тя с пъшкане ме поведе по стръмни стълби и отвори вратата на кухнята. Без да ме пита дали искам вечеря, извади каквото имаше в хладилника. Беше подозрително тихо и някак мистично, с приглушената светлина и неподвижния въздух. И да исках не бих могъл да преглътна и троха. По асоциация си припомних „Хотел Калифорния”. Дали пък няма да мога да изляза оттук, вкарах черен хумор в мисълта си.

-         Няма ли други гости? – попитах, но бях сигурен, че отдавна не е имало.

Ъглите бяха замрежени с паяжини, а съдовете посипани с прах.

-         Няма.

-         За курортно селище се предполага поток от туристи.

-         И ние така мислихме, но ето какво излезе – тя свали кърпата си и оголи глава с мъх.

-         Защо така? – глупаво попитах, объркан от тази откровеност.

-         Защото мечтаехме да забогатеем. Да натрупаме милиони. – Тя страдалчески изви вежди, а гласът й изхриптя. – Хората да цъкат, да завиждат...Стопихме спестяванията, продадохме имотите, натрупахме дългове. Отчуждихме се... Нямахме друга цел. Нито друга тема за разговор. Извършвахме най-черната хамалска дейност, покрай майсторите. Не се подчинихме на разума и забравихме, че имаме син, който расте и трябва да учи по-нагоре. Не пожалихме младостта му и го впрегнахме да тегли с нас. Четвърт век робуваме на тая къща и тя ни погълна, като чудовище, което сами създадохме. Първо мъжа ми, сега оглозгва и мен, но поне съм наблизо... Жалко за сина!Предначертахме бъдещето му.Той вече не е свободен човек. Работи по строежите в чужбина, за да изплаща дълговете. Банката води дела срещу нас и заплашва да присвои имота...

Не спах добре и рано призори излязох на верандата, която опасваше етажа. Градът, свит в подножието, все още спеше. В дясно беше гробищният парк. Ширнал се и зелен в пролетта. Разбрах какво имаше предвид жената с „наблизо”. Бях се разплатил, затова побързах да изляза, сякаш някой можеше да ми попречи.