СОФИЯНКАТА - Маруся Николова

С нетърпение я очаквахме да се появи по празниците. Улицата се засмиваше и подсилваше своята тържественост. Превръщаше се в сцена, на която тя триумфираше и обираше овации. Щом чуехме веселото потракване на високите токчета и силния школуван глас, наситен с нюанси се залепвахме по прозорците или надничахме през оградата. А имаше какво да се види. Висока, стройна, все още хубава, самоуверена и толкова издокарана. С капела, ръкавици, ефирен шал, кокетно премигваща. Неизменно парфюмирана с „Мадам Роша”. Въртеше глава наляво и надясно и поздравяваше старо и младо. Тук-там спираше, за да приеме приветствени дарове, цвете или плод. Децата тичаха пред нея и огласяваха улицата с възторжени възгласи:

-            Софиянката!  Софиянката иде! – стъпваха на пръсти и въртяха ханш, за да я имитират.

 Тя не само че не се сърдеше, а звънливо се смееше, с отработен смях и им раздаваше бонбони.

Идваше при сестра си на всеки празник от години. Вече надскачаше осемдесет, но не й личаха. Къдреше косата си и я боядисваше в червеникаво. Когато слънцето се провираше в нея сякаш изригваха огньове. Не пестеше грима и ходеше изправена. Беше шик. Винаги облечена в ярки и оригинални тоалети с подходящи аксесоари. Все нови, разнообразни и имахме чувството, че никога не се повтарят. За нея знаех само, че е покорявала софийските театрални сцени и мъжките сърца. Останала неомъжена, защото не могла да направи избор сред морето от обожатели. През годините винаги съм искала да я спра и заговоря, но нещо ме възпираше. Тя всяваше респект, въпреки учтивостта си. Така, че си останахме само с поздрава. До момента, в който общ интерес ни постави в читалищния салон една до друга. Изказах възхищението си от духа и енергията й. Тя ми отвърна, че е приятно изненадана от факта, че домакиня може да рисува толкова добре. Посетила моя изложба в градската художествена галерия и останала впечатлена. Реших да не изпускам момента и я попитах дали би ми позирала. Тя прие веднага. Започнах портрета още на следващия ден. Дойде цялата в червено – клоширана рокля, обувки, чанта, едър рубин на пръста. Позираше професионално и полюбопитствах.

-            О, да, позирала съм многократно. Годеникът ми беше художник. Занимаваше се с декоративното оформление на спектаклите. Въвеждаше зрителя в епохата и бита на произведенията, които поставяхме. Скицираше тоалети, накити, всичко необходимо за достоверност. Беше ненадминат и толкова убедителен, че ние актьорите се вдъхновявахме от всеки детайл, който изграждаше. Поставяше ни в естествена среда и изливахме душа и сърце в образа. Мога да направя сравнение, защото съм играла на различни сцени след смъртта му.

-            Какво се случи с него? – изплъзна се нетактичен въпрос от устата ми.

-            Обеси се пред вратата ми. На връх Коледа.

-            Ама как така? – трепнах и изпуснах четката.

-            Обичах го, но ревността му ме плашеше. Дразнеха го дори цветята и аплодисментите, които получавах. Дребните подаръчета метваше през прозореца. През онзи съдбовен ден не искаше да ме пусне на частно представление във вилата на един от столичните градоначалници. Подозираше интерес от друго естество. Хонорарът не беше за изпускане. Възнамерявах да го водя в Париж, за да посетим тамошните прочути театри. Това ми беше мечта. Предпоследните му думи бяха: „Ще те спра!”. „И как?” – сопнах му се аз и затръшнах вратата след него. Отвън долетя гласът му: „Ще ти изпратя покана”.

На сутринта се приготвих за път и отворих вратата. Блъснах се в краката му. Беше проврял шнур от пердето в халка за газена лампа, останала от едно време. Той ме спря. Отмъсти за непокорството ми. Изживях мъчителен период и не се омъжих... Но духът му идва на всяка Коледа. Застава с чаша в ръка до прозореца, с изглед към Орлов мост. Любимото му място за съзерцание на света отвън. Виждам го в просъница. Затова съм тук на този празник, а напоследък и на всички останали. Боя се да не ме навести с покана...

Но ето, че в края на годината тя не дойде. Бях рамкирала портрета и възнамерявах да й го подаря. В първия ден на новата година видях сестра й да минава с пътническа чанта в ръка. Отворих прозореца и я попитах за нея.

-            О, тя си отиде на връх Коледа, в съня си. Беше се простудила, уж нищо сериозно, но разви бронхопневмония. Същата нощ беше неспокойна и бълнуваше за някаква покана, която току-що получила...

Погледнах към портрета. Бях предала същественото. Все едно чух звънкото почукване на високите токчета и съзрях пламъка в косите й.