Есенният вихър - Марта Радева

Няколко пъти изтръпвах от черните сенки по пътя си. И в последния момент разпознавах в зловещите разперени крила, които плющяха недалеч от мен, голям найлонов чувал, подгонен от вятъра. Застрашителната купчинка встрани не бе мъртва котка, а напластени сухи листа. Пълната луна над осветените улици от време на време напускаше разкъсания параван на облаците и заставаше неподвижно над далечната планина, която сякаш вперваше погледа си в мен. Шеметният вятър ме гонеше на запад с влажните и сгърчени листа и с черните полиетиленови торбички. Същият вихър, който преди двайсетина години ме отвя от родния ми край в този град с дългите и шумни улици почти без тротоари. Току-що се бях върнала с вечерния влак от райската градина на моето детство и на гърба ми тежеше раницата с орехи, ябълки и туршиите на майка ми.

Опитвах да отгатна уловките на нощта, за да приспя страха си. Ето защо в първия момент взех фигурката, скупчена пред задния вход на нашия блок, за довеян от вятъра, отскубнат с корените бодлив храст. Живеехме в едно от предградията и пътеките се губеха в избуелите шипки, глог и трънкосливки. И усетих иглички по гърба си, когато купчинката каза с висок шепот: „Ева!” После бавно се изправи, подпирайки се на вратата, Павел, който някога живееше в къщата срещу парадния ни вход. Само той ме наричаше с това име. Някога. Сега беше с вехтия си балтон и прихлупеното над веждите му бомбе. Последния път видях Павката в дома за инвалиди близо до гарата.

-             Ти си последният човек, когото очаквах да видя тука – ми каза тогава и ми поиска  книга. В стаята имаше още четирима приковани върху дюшеците сухи мъже с празни крачоли и ръкави. Извадих от раницата си недочетената Гоголева повест и му я оставих, като едва сдържах дъха си, смазан от вонята на пот, на урина, лекарства и на още нещо неясно, което винаги усещах в подобни помещения. После медицинската сестра, която ме прие, предричайки, че Павел няма да ме разпознае, ми каза троснато:

-             Като иска да чете, защо не ни е казал – долу има библиотека.

Подбрах няколко книги от лавиците във фоайето, където двама от подвижните мъже редяха пасианси на двата допотопни компютъра. Видът на пълните с книги етажерки успокои съвестта ми и оттогава – близо два месеца, не бях ходила при Павел. А преди това ми трябваха три години да разбера къде е изчезнал. Най-после, в един гневен телефонен разговор, бившият ми съпруг издаде, че докато ме нямало, съседите се събрали и го въдворили в психиатрията. Там го пребили и сега живеел в мрачната сграда до железопътната линия, временно приспособената за инвалиди.

-      Вече ходиш? – попитах Павел сега.

-      Както виждаш… Тялото му се огъваше като хартийка под напора на ноемврийския вятър.

-      Ще ме пуснеш ли вътре?

„Само това ми липсваше” – беше първата ми мисъл, от която бързо се засрамих. Треперливата походка, с която Павел ме последва, като се държеше за стената, ми подсказа, че едва ли е по-опасен от деня, в който го видях прикован на леглото с двата счупени крака, единият от които беше зараснал накриво, а другият отказваше да му служи. Не му подадох ръка. Просто изравних крачките си с неговото несигурно ситнене по няколкото стъпала до първия етаж.

            В един от меланхоличните си следобеди преди петнайсет години за пореден път препрочитах малкото книги, с които успяхме да си направим семейна библиотека. Бях отскоро в София. Бях безработна, объркана, уплашена. Седях до прозореца – времето беше сумрачно, а не обичах да паля лампата през деня. Тогава видях Павел с книги под мишницата. Отворих прозореца и го попитах какво чете. Обясни ми как да стигна до читалищната библиотека, а привечер на следващия ден се качи да ми остави една от книгите, които вече бе прочел. Мисля, че беше „Дервишът и смъртта”.

            От този ден всичко, което се случваше с мене извън двата часа, в които с Павел си говорехме за прочетените книги, остана в периферията на живота ми. Цял ден очаквах позвъняването и познатият гърлен глас да каже приглушено: „Аз съм”. И после – почти юношеската слабовата фигура, бледото лице и тъмносините очи, които гледаха прямо и открито, характерният жест, с който отмяташе дългата си коса назад, и неизменната книга под мишница. Тогава бях твърде скрупульозна и когато Павел ми обгърна кръста на семейния диван, скочих и се затворих в детската стая. След това изкарах двете седмици, в които нито веднъж не дойде, затулена зад завесата на прозореца, който гледаше към съседите. Исках да запазя – най-вече за себе си – образа на добра майка и вярна жена страдалка. Но неутолената ми жажда не ме оставяше на мира.

            Една зимна вечер, щом другите вкъщи заспаха, застанах пред желязната портичка на съседите. Рискувах вместо Павел да ме види престарялата му майка. Но в осветеното от снега дворче се очерта тънкият силует на младия мъж. Единствено тогава влязох в малката му, постлана с пъстра черга стаичка с петдесетината книги по етажерките на бюфета. През цялото време треперех да не би да се събуди майка му в съседната стая и побързах да си тръгна, а той наметна тъмнокафявото си елегантно палто да ме изпрати. После до сутринта не ме оставяше да заспя споменът за горещия му дъх в заскрежената вечер. И една пролетна нощ шипковият храст на поляната зад нашия блок ни прие в бодливите си прегръдки. Беше ми странно колко готово се оказа тялото ми да се слее с неговото, без да му пука за доводите на разума. После забременях и станах отново примерна майка, подготвяща се да роди третото си дете. Междувременно си намерих прилична работа и едва ми оставаха сили за игрите с децата ми.

            Известно време Павел ме причакваше вечер до задния вход, но аз вече се бях заклела – в името на трите крехки живота – да не го допускам до себе си. Долу-горе по това време той почна да рецитира нощем върху покрива. С артистичен маниер и отработена дикция (имаше два семестъра в Театралната академия) скандираше страници от „Идиот”, „Заеко, бягай”, „Пилето” или „Лудият” на Петьофи…

            В началото повечето съседи се отнасяха снизходително към самотните представления. Но когато неизменното му, вече излъскано от носене палто  почна да губи едно по едно копчетата си и да изглежда все по-жалко, а рецитацията  ставаше все по-гръмогласна и пламенна – особено към малките часове, нощем пред къщата на съседите започнаха често да спират полицейски коли.

            Понякога, когато, забързана с бебешката количка и с двете момчета за ръце, срещах Павел, правех опит да го поздравя. Но той извръщаше глава или гледаше през мене. Децата ми пораснаха, аз заминах за Гърция да се грижа за болни хора, за да плащам студентските такси. И щом се върнах, намерих апартамента празен. В отсрещната къща също вече не живееше никой и прозорците зееха без стъкла, а върху ниския покрив бе поникнала трева…

            Докато отключвах сега вратата на апартамента, неволно погледнах подпрелия се на стената Павел и погледът му ми се стори празен.  Пропусна ме да мина първа и прекрачи прага едва когато се озовах между огледалото и коридора, по който трябваше да мине. „Страхува се от собствения си образ в огледалото” – помислих и кой знае защо потреперих от студ. Влязохме в дневната и той веднага се насочи към дивана. Поканих го да хапне от сготвеното от майка ми зеле, което извадих от раницата, но той само завъртя глава. Откакто влязохме, не беше изрекъл нито дума. Само преди да влезе в детската, където беше застлано леглото на дъщеря ни, ме целуна по бузата.

            Притиснах с длан горящата си страна и се вмъкнах в спалнята. За всеки случай сложих райбера на вратата. Спах неспокойно тази нощ. Около два часа се усетих притисната под нечие тяло – хилаво, но силно, с наситено сини очи под тъмните вежди на изпитото лице. Събудих се от ужас,  в стаята нямаше никого. Резето си стоеше непобутнато на вратата, а през прозореца надничаше кръглото студено лице на луната. Реших, че съм имала един от нощните си кошмари. Но на сутринта гърдите ме боляха, сякаш наистина някой ги бе притискал през нощта. Отворих прозореца, за да влезе чист въздух и видях, че вятърът развява жалейка на запуснатата сляпа къща отсреща. Смразих се, когато прочетох под малкото портретче едрите букви: Павел Лазаров.

            Излязох от стаята. Входната врата беше все така заключена отвътре. После изтичах в детската и видях празното легло с непобутнати завивки. Но върху възглавницата имаше бяла розичка. От същите, които растяха лете в градината на мама.

                                         ,