ПО ЗАКОНИТЕ НА СИНХРОННОСТТА - Марта Радева

       - Мълнията мина през нашия етаж и слезе долу в къщата, където живееше сестра ми. Опустоши всичко. Всичко! Сякаш знаеше, че ние с Денчо сме добри хора. А оная мръсница – сестра ми, дето ми взе всичко, остана без нищо. Изгоряха ѝ и мебелите, и килимите, и завивките. Не видя хаир от златото. С майка ми заедно го бяхме заровили – никой друг не знаеше. Сигурна съм, че тя ѝ е казала. И на – след една година умря. Има господ!

       Дебелата старица млъкваше само за да кашли – дълго и мъчително, и да плюе някаква зеленикава гъста течност в кафявата си чашка за кафе. „Що за досадно същество, сигурно и ще хърка довечера!” – си мислех, докато се опитвах, без особен успех, да се съсредоточа върху книгата, която четях. Другите две болни в стаята – петдесетинагодишни отрудени женици с обезформени тела и покрусени лица, мълчаливо я слушаха, като се стараеха от време на време да покажат участие. През отворения прозорец се чуваше птича песен и високите борове в двора зеленееха с целия си майски разкош и аз си мислех, че ще бъде по-добре да изляза навън и да подишам чист въздух, вместо да слушам врели-некипели. Вече трети ден ни занимаваше с това как с мъжа си припечелили в Либия; заради децата дишали пясъка на пустинята, та сега имала астма, сраствания и куп още болести, които детайлно ни описваше; пък мъжът й преди три години се поминал.

       А после тия деца толкова неблагодарни, толкова неблагодарни излезли! Тя обръщала всичко в злато, да не й го вземе като данък държавата. Златна гривна подарила на дъщеря си – тя я изгубила; златен часовник – на внука си. И той го изгубил. И сега я навиквали, сякаш искала да бъде болна! Все забравяли на кого дължат и апартамента, и къщата, и вилата, и колата…  При това миналата година я обидили, като ѝ върнали килимчетата за компютърните мишки, дето преди време им купила. Не им били нужни. Можели да минат и без нейните подаръци.

       - Нагли, нагли! Не им трябвало нищо от мене! Дето живеят в моя апартамент и харчат моите пари – нищо не казват.

       „Кой знае как им натяква постоянно за всичко, което им е дала – си мислех аз. – Що за човек?! Как не се умори два дена да говори само за пари, за евтини стоки, за магазини и коли… И за неблагодарността на горките си деца”. Внукът ѝ сутрин я докарваше с кола до болницата, а вечер дъщеря ѝ я прибираше, защото тя, принцесата, не можела да спи на такива „изсухлени” дюшеци. Но днес докторът беше настоял да си остане в отделението и през нощта. Трябваше да си купя тапи за уши – трудно издържах приказките ѝ, а какво оставаше за хъркането, неизбежно при тия телеса.

       И внукът, и дъщеря ѝ изглеждаха внимателни и грижовни млади хора, личеше им, че изпитват неудобство от нейната словоохотливост. Със сигурност вземаше за омраза опитите им да се отърват от тази досадна натрапливост. Но аз – чуждата, с цялото си същество се молех да я преместят другаде или да я изпишат, да се запилее някъде. И въпреки това сякаш някаква сила ме задържаше в задушната стая, където тази огромна, мудна жена непрекъснато говореше. Като че ли се страхуваше да не й залепнат устата, ако поне за миг замълчи. И така чух историята за сърната.

-        Преди да отида в Либия – започна тя – работех в лавката на тая болница. Събирахме се вечер със сестрите, санитарите, болните, пушехме, говорехме си. Имаше една туркиня – Каймет от Кърджали. И аз не съм разбрала, че станали двойка с Александър от София. Тука болните – нали ги знаете – обикновено след няколко месеца се връщат пак. На другата година Сашо, пак го бяха приели, ми каза: „Гано, хайде да отидем до Кърджали, на гости на Каймет”. На мен малко ми трябва. Качих внука си (тогава беше петгодишен) на колата му и заминахме. Като отидохме у Каймет, гледаме: такава чистота! И подредено. Две дъщери имаше – и двете студентки, а мъжът ѝ кара ТИР и го нямаше.

-        Защо сте дошли?! – извика Каймет, като ни видя. – Не знаете ли, че аз утре постъпвам пак в болницата?!

Нямаше как, останахме една нощ у тях, на другата сутрин качихме Каймет и багажа ѝ в колата и потеглихме. Но по пътя ненадейно пред нас излезе сърна. И Александър, без да иска, я уби.

-        Какво направи?! Какво направи, Александър! – извика Каймет.

-        Да не съм искал! – отвърна той и вече качваше сърната в багажника.

И в този момент съвсем неочаквано Каймет каза:

- Сега ще дадеш три жертви от семейството си.

            Тогава си помислих само, че не съм знаела Каймет да е толкова милостива. Но когато отидохме най-напред у дома, за да разфасоват с Денчо сърната, се сетих за думите ѝ и предложих на Сашо да звънне у тях от нашия телефон. Тогава мобилни още нямаше.

     И какво, мислите, разбрахме? Трима роднини на Александър: синът му, снаха му и майка ѝ (беше известна народна певица) катастрофирали с колата. Блъснал ги ТИР край Айтос и тримата загинали.

-        Направо настръхнах! Спомням си тая катастрофа – даваха я по телевизията… А тя откъде е знаела Каймет? – чудеше се пълничката Жана от съседното легло и кръглите й кафяви очи гледаха уплашено баба Гана.  - Нали уж е туркиня, а не циганка?

        - Телепатия – каза неочаквано сухата женица от крайното легло и намести очилата си.  – Бях чела една статия за законите на синхронността. Няма нищо случайно. Всички неща, всички хора са свързани. Един американски учен… пишеше нещо от рода на това, че една пеперуда може да задвижи с крилата си събития, които да се случат на другия край на Земята.

-         Едуард Лоренц. В теорията на хаоса – вмъкнах аз.

-        Да – колебливо потвърди тя.  - Като при бумеренга… Всичко се връща.

-        Е, не точно – опитах са да възразя и погледнах  с прикрита враждебност старата жена, която разказа за сърната. Мургавото й лице под късата и остра бяла коса изглеждаше, както обикновено, обидено и възмутено. Но сините й очи гледаха някак остро, сякаш криеха подмолни дълбочини. В някоя от тях сигурно се е удавила преди години и оная нейна съседка, която Гана видяла да взема тайно трийсет лева от чекмеджето ѝ, когато влязла ненадейно от кухнята в гостната. С достойнство разказваше, че тогава не ѝ казала нищо – скоро се била върнала от Либия и за нея били нищо тия пари. Но крадлата така се притеснила, че откачила. И досега ходела по улиците като несвястна.

       И моята неприязън към натрапената ми съквартирантка, към непрекъснатото й бърборене и бабините ѝ деветини все повече растеше. Вечерта, кой знае защо, се разкашлих до задушаване. На няколко пъти повърнах някаква зеленикава течност. А на разсъмване се чух да похърквам, което ми се стори невероятно при моите четиридесет и осем килограма живо тегло. Може би от недоспиване почти до обяд на другия ден се сърдех на старата вещица, че ми е прехвърлила своята болест. В един вестник на майка ми  бях прочела, че ако разказваш какво те боли, можеш да заразиш ония, които те слушат, дори само с думите си. Спомням си, че тогава се изхилих, но в тоя момент изглежда съм била така безпомощна, че продължавах да се навивам: „Тя е омагьосала и съседката си, и сестра си, и майка си… И мъжът й не е издържал. Сега и децата си мори, като все им се обижда!” До вечерта получих такъв пристъп, че се наложи да ми включат система. А бяха ме приели с някаква банална пневмония, преди да дойде в стаята това зло…

       След две нощи кашлицата ми се поуспокои и сутринта, без да ставам от леглото и още със затворени очи, с благодарност се опитвах да си спомня оня цветен сън, след който се събудих и после най-накрая заспах дълбоко. Смътно си спомнях зелените треви, където с някакво малко момиченце тичахме след една катеричка. И кой знае как се озовахме сред клоните на високия бор, където очите на трите ни се срещнаха. Видях лицето си двойно отразено в кафявите очи на катеричката и в сините на  момиченцето…

       Докато се мъчех да  се сетя за още подробности, усетих, че над мен се беше надвесил някой, и вдигнах клепачите си. Сините очи на баба Гана изглеждаха внимателни и загрижени.

-        Взех ти закуската – каза тя. Добре ли си, миличка?

Не можах веднага да отговоря, защото ми се стори, че ме гледа момиченцето от съня ми.

-        Благодаря! – казах след малко.

Ръцете, с които старата жена ми оправи завивката, приличаха на забравените в детството ми бабини ръце. От деня на смъртта й преди двайсет години ме мъчи острото чувство за вина, че се дразнех от бъбривостта й…

       Погалих плахо с дясната си длан сбръчканата кожа на старите китки върху чаршафа ми.

       След седмица изписаха баба Гана здрава. На другия ден си тръгнах и аз.