Терасата на ул. “Христо Белчев“ – Васил Ю. Даскалов

Един ден свалиха от интензивното тежко опериран, възрастен мъж. Постепенно той почна да се пробужда, да редува съня със сумтене и безпомощно оглеждане. Една сутрин, след като санитарката ни разбуди с термометрите, дядото се облегна се на една страна и се вторачи в мене. И понеже беше рано за свиждания и нямаше с кого друг да говори, той ме хвана за слушател. С онази културна, достолепна приказливост, на която няма как да откажеш. Поговорихме си общи работи, или по-скоро той задаваше въпроси, аз отговарях сънено. Изведнъж той направи опит да се огледа, а гласът му стана един такъв дълбок и одухотворен.

Виж момче, ще ти доверя нещо, но не искам жена ми да разбира. Лекарите може да ме баламосват, но аз зная, че не ми остава много. Навремето, като младеж, бях влюбен в една девойка. Тя живееше на ул. „Христо Белчев“, гледаше ме от облата тераса на третия етаж. Минавах нарочно оттам, за да я видя, да я поздравя, да разменим по някоя дума. Започнах да ѝ пиша писма. Опитвах се да я спечеля с неумели си метафори…Девойка на име Анна, чиста като сутрешни капки роса.

Бяха времена на смутни, опасни промени, след девети септември, а аз произхождах от анти-комунистическо семейство. Веднъж успях да я измъкна от тях и я заведох в бокала на ул. „Раковски“, където все още можеше да се слуша забранена американска музика. Анна се страхуваше за себе си, за родителите си. Тя хранеше голям респект към суровия си баща и не искаше да компрометира репутацията на семейството. Предложих ѝ да избягаме зад граница. Всичко бях подготвил, не събирай никакъв багаж, казвах ѝ, да не събудиш подозрение. Какво се колебаеш, моя мила Анна? Утре сутрин, ще мина в десет часа под терасата ти, терасата на ул. “Христо Белчев“, когато твоят баща и твоята майка са на работа, ще дойда за тебе, а ти ще слезеш. И ще заминем. Един човек ще ни изведе извън България. Какъв наивник бях, хлапак на деветнайсет години. Бях много сърцат, а това ме правеше непредпазлив и наивен. Тя трябва да ме е чакала, излизала е на онази паметта тераса, въртяла се е трескаво… Колко ли трудно ѝ е било първо да се реши на тази безумна дързост, а после да ме чака, да ме чака до отчаяние. А аз да не идвам и да не идвам за нея.

В навечерието на нашето бягство у дома нахълтаха милиционери и ме отведоха за разпит. Пребиха ме добре в онова мазе на ужасите, където налагаха задържаните, а на сутринта ме качиха на влака и ме откараха в най-големия ад, който можеш да си представиш. Три години по-късно, когато се завърнах в обществото като свободен човек, аз бях изгубил всичко. Бях никой. Хората ме гледаха като престъпник, без да осъзнават, че съм бил затворен неоснователно, за назидание. Така и не я потърсих, дори не попитах за нея. Колко ли ме е чакала със свито сърце на онази обла тераса, обла като клетка за птици? Ти момче, може и да си минавал оттам, но как би могъл да знаеш… За тебе това е било просто една чужда фасада с тераса на ъгъла. Но за мен тя се превърна в унижение, присъда и горест. Аз нямах правото да изживея голямата си любов. Трябваха ми години, много години да се възстановя, да спечеля обратно доверието на хората. Срещнах жена си, създадох семейство. Но сърцето ми си остана там, под онази тераса… През далечната петдесет и девета година. Виж, искам да направиш нещо за мене. Искам да занесеш там едно писмо, което сега бързо ще напишем. Пиши, че аз вече не мога да пиша. Ще ми направиш ли тази услуга, момче?

Слушам го и чак ме хваща срам, че в началото съм го намерил за досаден. Очевидно не е уместно да накара жена си да занесе писмото на другата, истинската любов. Пиша и усещам как тялото ми се изпълва с напрежение, стискам химикала и листа. Писмото не е дълго. Ангел обяснява на глас, а аз записвам обяснението му защо не се е явил на срещата, защо не я е потърсил никога повече. Сетне идва и по-съществената част от неговата молба. Да занеса лично писмото. Да проверя дали тя все още живее там, да ѝ предам написаното, а като се върна да му разкажа как изглежда тя сега. Аз се обличам, няма време за губене. Правя си сметка да се върна за обедната визитация. Крача по паветата на централните улички и като че ли нося със себе си не само едно писмо, но и малко надежда в една догаряща човешка драма. Чувствам се отговорен за развоя на една изповед. Улица “Вълкович“. Вървя, а пред мене, иззад прошарените клони нараства образа на една обла тераса над еркера. Терасата на Анна. Едни младежки пориви, удавени от режима. Вълнението ми е голямо. Виждам как той е крачил по този път преди шестдесет години, сякаш съм там преди един живот време. Качвам се по стръмното, неприветливо стълбище. За малко да се спъна и падна на длани. Отваря ми млада жена, а аз казвам неловко, че търся Анна. Следва още по-неловко чудене и добавям, че се касае за възрастна жена, която някога е живеела на адреса. Чудя се как да изкопча нещичко, за да може писмото да стигне до вдъхновителя си. Чистите капки роса. Обяснявам, че ме праща човек, който я е познавал, в края на петдесетте. Жената ме оставя да изчакам пред вратата…А, аз си мисля, как да подходя, да говоря ли направо или просто да дам писмото и да си тръгна. Тя ли ще излезе, тук ли е, ще стигне ли признанието на Ангел до нея? На прага се появява жена на около осемдесет години с угрижен, уморен вид.

-Вие ли сте, Анна? – питам нетърпеливо възрадван.

Не беше тя. Беше сестра ѝ. Анна не узнала нищо за дядо Ангел. Дори не посмяла да търси близките му поради страх от властта. Същата година милицията почукала и на тяхната врата, за да отведат баща ѝ. Бил натопен за търговия на черно. Той бил горд мъж и оказал съпротива при ареста. Единият офицер извадил оръжие и стрелял. Анна поела неволно куршума и издъхнала на място.

Не казах нищо повече. Бях съкрушен. Толкова исках да помогна, да свържа тези обречени хора, па макар и посредством един лист хартия. Какво да кажа на бедния дядо Ангел, като се върна в отделението? Главата ми пулсираше тежко, короните на дърветата под напора на излезлия вятър, който носеше мъртви листа във въздуха.

            Влязох в стаята, а той се надигна и се усмихна в кротко очакване. Беше сам.

-Видя ли я? Моята Анна, там ли беше?

-Да. – рекох. – Видях я. Тя прие писмото ти.

-Каза ли нещо за мене?

-Каза, че винаги е знаела. И макар и да ѝ е било много тежко, тя… тя не те вини. Радва се, че си живял, че си построил един дълъг живот.

-Още ли е все така хубавка? Как ти се стори?

-Все така, като чиста роса.