Кълбовидна мълния - Йордан Йорданов

През целия ден беше душно и влажно, но ето надвечер излезе вятър и небето почерня от плътни буреносни облаци. Въздухът миришеше на дъжд и студ се спускаше от високо, някъде от небето идваше страшна сила. Вятърът завихряше пепел във фунии из цялото поле, а пресните зелени треви танцуваха като бурно море. Природата ни гледаше с пренебрежение и сега просто щеше да покаже, че е безпощадно жестока, но тя винаги е била такава – безчовечна.

            Центърът на тази ярост щях да бъда аз с моите десет юници – бяхме насред голата поляна, на един час от село. Водех стадото към дома, макар да знам, че няма да стигнем навреме и бурята щеше да ни хване по път или в най-добрия случай на влизане в селото. На това и се надявах, в края на селото имаше сайванти за сушене на тютюн, които сега в началото на юли бяха празни, щяха да ни спасят ако стигнем до тях. Животните не бяха доволни, че се прибираме по-рано от обикновено, спираха се да пасат и не тръгваха, докато не ги ударех по гърбовете. Тръгваха бавно, спокойно и поглеждаха с обида след всеки удар. Когато човек е виновен, винаги поглежда животното в очите, защо не знам. А очите им големи, добри и говорещи, човек вижда всичките си грешки в тях. Животът е такъв, че когато грешиш никога не мислиш за това, продължвах да ги удрям, в безпомощността си се гневях на животните, на времето, на съдбата си. Когато се събудя утре, ще съм гузен, бурята, която идва ще разпердушини всичко, но в мен вече бушува друга буря – душата ми е кал. Когато човек каже, че му се свило сърцето, то да знаеш не се усеща в гърдите, а в стомаха – като стара и прашна кожа всичко се свива и прилепва, изсъхва. Нещо друго има, страх ме е, ужасява ме мисълта да съм сам насред голото поле в идващата буря.

            Изведнъж очите ми премигнаха, после така силно изтрещя, че тялото ми извибрира. Най-големият ми страх – мълниите. Небето черно и необятно, проблясват изпод дебелата пелена светкавици, а тътени идват отгоре, като упрек върху нас. Още по-яростно заудрях по животните, а те невинни, безгласни понасят всичко и вървят. От дете ме е страх от мълниите, от тяхната непредвидимост и жестокост. За секунда унищожават всичко, до което се докоснат. Семе посято в пръста, расте години, устоява на студ, суша и силен вятър, превръща се в дърво, дом за птиците, спирка в жегата за случайния пътник. Всичко изчезва за миг, когато го целуне светкавицата, така е и с хората. Мисля ако ме удари сега, кой ще се грижи за юниците ми, градината ми има нужда от грижа, сметка имам да оправям в магазина, наесен исках да варосам стените в мойта соба. За това ли мисли човек, преди да умре – за сметката в магазина, че градината му ще буреняса, някой може да мисли за по-важни и сложни неща, ама аз съм прост човек. Нищо няма да усетя ако ме удари светкавицата, ама след мене животът продължава, трябва да си оправя сметките, преди да си замина от тоя свят. Сега не съм готов да си ходя, почвам да се пазаря с Бога, ако сега ми се размине, ще си оправя делата, па когато той каже после. Тоя пазарлък обаче е бошлаф, сигурен съм, че не ме чува от тътените на небето, те са за това, да не се чуват молитвите, опитите за сделка. Колячът не чува агнето да се пазари, пък и да го чуе, какво може да му предложи то. Продължавам да се пазаря. Спрях да удрям животните, неудобно ми стана. Хем Му говоря, хем ме е страх да погледна нагоре.

            Вървим със стадото, аз, овчарят тихо си говоря и се опитвам да сключа сделка с някаква висша сила. Кравите вече не се спират да пасат, не ги бия. Трещи, свети, вятърът ще ни отвее, полето дълбок океан готов да ни е погълне, а ние смирени. Усетих няколко студени капки по лицето и ръка ми. Погледнах нагоре и си помисля „Няма да се договорим, а? Че какво да ти дам аз, простия селски човек, всичко което предложих е за мен хубаво – да ходя на църква, да си върна борчовете, да не бия животните.” Запръска дъжд. Селото се виждаше в далечината, пак заудрях животните и усилихме крачка. Вече нямаше смисъл от пазарлъци. В съзнанието ми само една страшна мисъл – кълбовидна мълния. За разлика от обикновената светкавица, тая беше жива и избираше кой да умре и кой да живее. Беше смърт пратена от небето, ни врати, ни прозорци могат да я спрат. Влиза, стои и те гледа, дава ти време да се сетиш защо е дошла. А то не е кога си помогнал, за тези неща бързо се сеща човек. От тоя избор ме беше страх – на полето сме аз и юниците, добри и покорни животни, дето са теглили и теглили. Знаех, че ако трябва да избира, мен ще удари. И аз да бях кълбовидна мълния нямаше да ударя кравите. Дали не Го разгневих нещо с простите си номера, да обещавам нещо, дето и двамата да знаем, че няма да го изпълня. Вървя и нищо не виждам напреде, с ръка пред лицето се пазя от вятъра, праха и капките дъжд.

             Стигнахме до сайвантите. Вятърът им беше отнесъл покривите, няма да намерим спасение в тях. Продължваме към дома. Влязохме във селото и вятърът спря, да препръсква сигурно е спряло отдавна. В единия край на небето се показа слънцето, облаците се отдалечиха и сякаш бяха изсветлели. Отгоре не идваше никаква опасност вече. Размина се бурята, дали пък не съм се договорил? Не, не съм се договорил, просто се размина, често притъмнява така, аха да има буря. Безгрижие ме обвзе, мислех как като се прибера ще си налея една ракия. Последният час сякаш не се бе случил. Минах покрай къщата на Славча, двете големи кайсии отпред бяха скършени от вятъра. Славча ми беше най-добър приятел от детинство, ама стана важен човек и замина за града. Домашните му тука измряха и къщата остана пуста. Кайсиите бяха изпадали до оградата и реших да си напълня джобовете.

            Когато се приближих до оградата гледам къщата свети. За миг помислих, че  някоя заблудена мълния е останала вътре. После се съвзех, светеше в къщата крушка, имаше някой вътре.

-          Славчоо, Славчоо – почнах да викам, да излезе да го поздравя.

Излезе един непознат мъж, а след него също непозната жена.

-          Славчо търся, вий кои сте?

-     Ние купихме днес къщата от Славчо, той беше тук до преди час, ама замина. Решихме да се скрием от бурята в къщата, ама май се размина а? А само как се беше затъмнило – каза непознатия мъж

Вцепених се. Значи Славча е продал къщата?!

            -    Аз тука няколко паднали кайсии си взех ... ако видите Славчо да го поздравите, кажете му, че му пращам поздрави.

Тръгнах си като ударен от гръм. Все едно кълбовидна мълния ме удари, Славча си замина от село завинаги. Няма защо да се връща вече.

            Бурята се размина, небето се изчисти. Само въздухът миришеше още някак на студ. Отдавна бях прибрал юниците, с много бой ги прибрах, ама това сега не ми беше в главата. За Славча мислех, как така е продал къщата? Ще заспивам, ама само това ми в ума, няма буря, няма пазарлъци с Бога, няма гузна съвест. За моя приятел Славчо мислех ... айде лека нощ.