Кайсиите - Йордан Йорданов

            След завоя щеше да се види къщата. Наближавах и несъзнателно усилвах крачка, челото ми беше цялото в пот, а ризата на гърба ми бе мокра. Когато мокрият плат се докосваше по гърба ми, усещах хладина. Беше началото на юли месец, тъкмо бяха спрели юнските бури и дъждове – всичко беше зелено, а въздухът тежък и влажен. Небето бе чисто и искрящо, нито един облак не скриваше парещите лъчи на слънцето. То започваше да показва гнева си - да гори избуeлите треви и да отнема цветовете, които пролетта беше разхвърляла. Скоро всичко наоколо щеше да е изгорено от слънцето, но сега все още беше зелено и сочно. Сега е най-хубавото време на село. Не се бях връщал от почти две години, но много отдавна загубих връзката си с това място. Неусетно някак, в младостта си търсех за себе си място под жаркото слънце. Ето минаха се годините, имах си мястото, което толкова търсех, но бях загубил друго.

            Потта от челото ми се стичаше по лицето, усещах соления й вкус на върха на устните си. Преди не бих се изпотил така от автобусната спирка до дома, но вече не съм същият – сега съм мъж.

Случайни спомени ме заливат. Пътя го асфалтираха последно, когато бях малък. Беше горещо лято като това.  Помня, че вечер оставяха машините в края на улицата, а ние по цели вечери се катерехме по тях. Представяхме си, че правим пътища до града. През деня се мотаехме около работниците с надежда някой да ни забележи и да ни подвикне „Ей, я донеси едно шише студена вода от чешмата”. Втурвахме се като че ли ни гони куче. Сега асфалта го няма, само тук-там е останало някое парче неразбито от времето и земеделската техника. Още когато почна да се пука пътя, никой от село не се възмути, не поиска нов, не каза, че трябва ремонт. Скромността ги бе научила и на това да са доволни, а може би знаеха, че няма и да получат това, което искат. Поглеждам новите си черни кожени обувки, целите са в прах. Казвам си „Майната им” и се залъгвам, защото знам, че като стигна дома, ще ги измия. В града с такива обувки не мога да се покажа.

Минавам завоя и се открива изглед към къщата. Тя е малка и сгушена по средата на голямата градина. Двете кайсии до вратичката са отрупани с плод, клоните им са натежали, почти допират земята. Вратичката е изкривена, за да стои затворена се връзва с червен кабел. Кабелът още е ярко червен, сякаш времето няма власт на него.

Кайсиите са големи и стари дървета, толкова са стари, че се замислям на колко ли години са дърветата, но не мога да се сетя. Може би са с мен на години, пред мен има още години, но за тях може и да няма други. Виждам много сухи клони в короните им, но по тези, които са зелени има много кайсии. Кайсиите са дребнички и с петна, винаги са били такива. Никога не съм виждал толкова много плодове да дават тия дървета, толкова много малки оранжеви топчици с черни петънца само от едната страна.

Като вълна ме блъсна още един случаен спомен. По същото време на годината, но преди много години стоим под кайсиите. Обрали сме падналите плодове от земята и ги цепим за ракия. Аз, баща ми, майка ми, леля ми и дядо ми цепим кайсии, всички са седнали на одеяло на земята, само аз на стар дървен пън. Не трябва да сядам на студената земя, да не настина, аз се бунтувам вътрешно, защо другите сядат на земята, а аз на пън. Хлапак съм. Работата спореше, разговорите бяха весели – смешни минали истории или смели планове за бъдещето, които ни разсмиваха. Обраните кайсии скоро щяха да свършат, за това дядо ми и баща ми раздрусаха двете дървета до вратичката и почнаха да събират падналите плодове. Аз, майка ми и леля ми продължавахме да цепим кайсии. Тогава още не пиех кайсиева ракия. Нямах никакви други задачи или планове за деня, просто исках по-бързо да ги нацепим тия кайсии и да замина някъде из село, все щях да намеря какво да правя. Дядо ми и баща ми бавно събираха падналите плодове и си пускаха по някоя шега, после се смееха. Баща ми така се смееше, че пускаше на земята всичките кайсии, които беше събрал. Майка ми и леля ми започваха да се смеят и те, и спираха да вадят костилките на кайсиите. Това ме ядосваше, как може да се бавят, така цял ден ще стоим под дърветата и ще се смеем. На мен ми е отегчително. Бидонът се напълни с нацепени кайсии и трябваше да се донесе нов. Възползвах се да се отърва от цепенето на кайсии. Казах, че ще донеса нов и тръгнах към мазата. Влязох в мазата и веднага видях бидона, но не исках още да излизам и започнах да разглеждам какво има. Много добре знаех какво има в мазата, просто не ми се излизаше. Навън смехът продължаваше. Огледах добре всички компоти, сладка и туршии. Последните компоти бяха от ягоди и по тях нямаше толкова прах, колкото по туршиите и миналогодишните компоти. Разместих ягодите така, че да се редуват един прашен буркан, един нов без прах. Отвън се чу глас да побързам. Изкарах бидона на двора и почнах да го мия на чешмата. Баща ми мина покрай мен, намокри си ръцете на струята с водата и ме пръсна в лицето. Всички започнаха да се смеят. Аз не се смях.

Ето на, стоя пред вратичката с червения кабел. Не ми се влиза в двора още, до входа има стара пейка. Кайсиите хвърлят сянка върху пейката. С ръка натискам дъската да проверя дали ще ме издържи, усещам че е влажна. Тънък слой от дъската е изгнил и омекнал, забивам нокът в мекото и почвам да го чопля. Седнах на пейката, забих ноктите и на двата си палеца в пейката и почнах да я чопля. Гледах към улицата, но виждах в миналото.

Вече бях голям, пиех ракия. Отново беше лято, но августовското, разгара на земеделската работа, баща ми не се връщаше по цели нощи. Аз и дядо ми се прибирахме от казана, бяхме варили кайсиева ракия. Минаваше единадесет вечерта, жените спяха. Седнахме на пейката да си починем, бяхме доволни - ракията стана хубава. Дядо ми развърза магарето и каза, че отива да го прибере, каручката с дамаджаните щяхме да приберем после. След малко се върна, носеше шише ракия от миналогодишната и две чашки – беше ги изкарал от тайните си запаси някъде по двора, не ги държеше в къщата, за да не го усетят жените. Бях толкова уморен, че мислех само как ще легна да спя, но като го видях ми стана топло, ей тука вътре в гърдите. Зарадвах се. Скочих от пейката енергично, все едно сега се събуждам, отидох в градината и набрах няколко краставички. В тъмното не ми се отдаде брането, набодох си пръстите от иглите по краставиците, ама си мислех, че вече съм мъж и трябва да търпя. Не ги измих, ако пусна чешмата жените ще ни усетят, изтрих игличките с длан. Дядо ме чакаше, беше сипал по една чашка и стоеше на пейката. Когато донесох мезето, си казахме наздраве и изпихме чашките на един дъх. Не нарязахме краставичките, не че нямахме нож, просто така е по-вкусно, да ги гризем. Дядо сипа пак. Погледна ме сериозно, очаквах да чуя нещо лошо и сърцето ми спря.

- Иди кажи на майка си, да ни донесе малко сол за краставичките – каза дядо и се усмихна.

            Сърцето ми се отпусна. Двамата се засмяхме силно. Тая топла лятна вечер бяхме само аз и дядо в целия свят. Щурците ни пееха, а котаракът ни наблюдаваше с недоверие от един клон на кайсиите. В този момент нямахме никакви грижи, не ни интересуваше утрешния ден – дядо не мислеше за животните, за градината, за това че не беше валяло един месец, а аз не мислех, че след два дни трябва да се връщам в града. Шишето с ракията свърши, слънцето беше изгряло преди два часа. Ние с дядо бяхме още на пейката и се смеехме, поздравявахме хората, които отиваха на работа или носеха сутрин млякото. Нашата гордост - каруцата с дамаджаните - още стоеше пред нас. Хората поздравяваха и се усмихваха дяволито на двамата пияни, мислеха че сме се напили на казана. Изпод завоя се показа и баща ми, прибираше се. От далеч си личеше умората му, виждаше ни и знаеше какво бяхме правили цяла вечер. Прибра ни да си легнем, а той прибра каручката с дамаджаните. Майка ми и леля ми цяла вечер ни чували как се смеем навън.

            Колкото и да искам, не мога да стоя на пейката цял ден. Трябваше да вляза. Червеният кабел се беше опекъл от слънцето и не се огъваше лесно. Махнах кабела, но вратичката още не се отваряше, падналите листа зад нея през последните две години се бяха превърнали в кал и я затискаха. Напънах, блъснах я и се отвори. Пътеката до къщата беше цялата в листа, градината беше буренясала, а къщата си беше същата, само че някак тъжна, празна. Пердетата бяха изгорени от слънцето, преди бяха светло оранжеви, а сега мръсно бели. По керемидите на покрива имаше мъх, преди никога не е имало. Чешмата е без кран, някой го е откраднал. Изтривам с длан насъбралите се листа и прах на първото стъпало към къщата и сядам на него. Това е любимото ми място, като дете обичах да стоя седнал на стъпалата и да гледам цялата градина и улицата пред къщата. Много караници отнесох да не сядам на студените стъпала. Сега нямаше кой да ми се скара. Случаен спомен отново ме връхлетя.

            Дете съм. Късна пролет е. Кайсиите бяха още фиданки. Стоя седнал на стъпалата и гледам към комшиите. Гледам към къщата на баба Стоянка. Там е пълно с хора. Вечерта баба Стоянка беше починала. Нашите са в къщата на баба Стоянка и помагат. Мен не ме пускат да ида с тях, да не съм пречел. Хиляди пъти съм влизал в тая къща, знам как да отида без да ме видят, ама не искам. Страх ме е. Баба Стоянка живееше сама, беше приятелка с баба ми, момували са заедно, но после рано е останала вдовица. Добра бабка беше, радваше ми се, защото нямаше внуци, пускаше ме в градината си да ям череши и ме черпеше с локум. Беше ме страх от духове, дали духът на баба Стоянка щеше да бъде добър като нея? В двора на къщата и имаше толкова много бабички с черно, всички изглеждаха еднакво – черни забрадки и черни сукмани. Различавах ги само по цветята, всичките носеха цветя от градините си. В къщата други бабки с черни забрадки и сукмани оплакваха баба Стоянка и ревът им се чуваше у нас, чудех се какъв е този шум. Само нашите не са в черно, с домашните дрехи са. Нямат време да се преоблекат. Попът дойде, той също целият в черно, само дето е по-висок от бабичките. Бабките като го видяха и започнаха да ридаят, коя по-тихо, коя по-силно – да покажат, че са вярващи. Тези, които плачеха тихо пред попа, бяха по-скромни и богоязливи, но тези които ревяха силно, все едно пред самий Исус плачеха, да докажат истинската си вяра, да се изтъкнат, че са повече от скромните бабки. Майка ми се прибра като притичваше и отдалеко ми викна „Ставай от цимента, че ще настинеш! Отивай да се преоблечеш, че попа дойде!”. На леглото в къщата ме чакаше малък черен панталон и бяла ризка с черна връзка. Не исках да се обличам. Усещах обаче, че трябва да изпълнявам всичко, което ми кажат, моментът не беше подходящ за фасони. Почнах да се обличам, обаче майка ми не ме изтърпя и ме облече набързо, после и тя се преоблече бързо и ме хвана за ръката. Вървяхме към къщата на баба Стоянка хванати за ръце. Вървяхме между черните бабички в градината, хем плачеха, хем ми се усмихваха и ме щипеха по бузите. Попът беше започнал. Нямаше място за всички в къщата на баба Стоянка, с майка ми едва влязохме и застанахме мирно. Беше ме страх, но исках да видя баба Стоянка. Нищо не видях тогава, само усещах миризмата на тамян, восък и цъфнали цветя. По-късно, като изкарваха ковчега я видях. До тогава не бях виждал умрял човек, беше първото ми погребение. После видях много други.

            Една кола спря пред къщата и ме извади от този спомен. Станах от стъпалата и отидох да посрещна хората от колата. По пътеката към вратичката настъпих паднала кайсия, тя се смаза и оцапа черната ми, прашна, кожена обувка. Помислих, си че трябва да се оберат падналите кайсии, после да се нацепят и да се оставят да врат, ще стане чудна ракия. Само дето вече няма кой да събере кайсиите. Посрещнах хората от колата, щяха да купуват къщата ...