София вчера - Валентина Добрикова

Излязохме с още две съученички от училище. Имахме свободни два последни часа. Погледнах си часовника и им предложих да отидем и да изгледаме нашумелия филм „ Всичко е любов“. От няколко седмици насам всички говореха за него. Защо и ние да не се възползваме от това свободно време. Имаше прожекция от седем часа, а дотогава имахме време да хапнем по нещо. Тръгнахме по Пиротска посока бул. Христо Ботев и там винаги на разположение са нашите вкусни закусвални, една от които е любимата ни пицария, която предлага най-вкусните пици на света. Защо ли ? Отговорът е един, направени са от вкусно омесено тесто, което съчетано със подправките и богатата украса отгоре се надушват от километри по невероятния аромат. Винаги дори да сме яли преди това, пак минавайки покрай закусвалните се изкушаваме от тях. Ама как да ги подминем, то за пренебрегване ли е?

 

 Отпуснахме се в пицарията, хапнахме от божествените пици и се устремихме към кино Сердика. Вървяхме пеша и си говорим за свободата и красотата на София. Винаги съм усещала едно приповдигнато настроение от майка София, защото ни е точно като такава или може би аз така я чувствам. Спряхме пред сладоледена витрина на която пишеше …“ Не подминавай и не се изкушавай, а опитай “ . Това бяха вкусотии направени от Сердика, завод за млечни продукти. Два три пъти са ни водили там и сме гледали поточния процес на преработка на млечни произведения. Там са ни черпили със сладолед и знам добре вкуса им.

 

-         Да хапнем по един сладолед Ескимо на клечка, какво ще кажете момичета? Попитах ги аз и бързо влязох вътре. Последваха ме бързо, бързо без да се замислят.

 

-         Мммм, чух премляскване от едната приятелка …няма такъв вкус.!

Сладоледа е уникален, така бързо и сладко се слива с небцата ни и бързо поема по пътя на сладостта и щастието.

 

Обсъдихме предстоящия филм, който предстоеше да видим нетърпеливи, защото всички го коментираха , а ние само слушахме без да взимаме отношение. Бавно и спокойно стигнахме в киното и аз се наредих да взема билети. Избрах най-хубавите места, които смятах за подходящи, защото исках да го изживеем и насладим вълнуващо.

 

Бързо се настанихме по местата, като чантите оставихме във краката си. Побъбрихме си десетина минути и хоп изгасиха лампите. Настана пълна тишина. Пред нас се очертаваше картина от която се очакваше нещо ново и вълнуващо.  Цялата обстановка, която ни обграждаше потъваше във живота от екрана. От време на време се чуваше подсмърчане , явно някой плачеше, защото го преживяваше силно.

 

-         Ех, каква любов и неправда , се чу от първите редове и се засили подсмърчането на десетки. Нима сме виновни, че сърцата обичат истински. Всичко е поправимо,……така продължаваха други.

 

Сълзите не закъсняха и при мен, защото бяхме взаимно свързани със тези артисти и техния живот. Та, ние сме част от тях и техните проблеми. Луди, млади глави, но какво е виновна любовта. Така разсъждавах аз.

 

Когато филма свърши всички подсмърчайки се отправихме към изхода, като никой не обелваше и дума. Всеки бе преживял тази раздираща история потънал в собствените си мисли.. Вървяхме и мълчахме дълго време, нямаше думи с които да опишем филма и сюжета. Обсъждахме го няколко поредни седмици след това.

 

За пролетно време към девет и половина вечерта, София още проблясваше със отстъпването на деня и приближаването на нощта. По-хоризонта от към Витоша се преливаха светлините на отиващото си слънце и пристигащата луна. Тиха и загадъчна се очертаваше петъчната вечер.

 

-         Искате ли да се разходим през Борисовата градина и след това да се приберем пеша по Цариградско шосе… предложих аз.

 

Тази ефирна магия, която ни предлагаше вечерта се бе сляла с нас , а и преживяното от филма ни караше да мечтаем и помотаем. И трите се съгласихме, живеехме в Младост.

 

Вървяхме през парка със тежките чанти през рамо, но щастливи от гледката . Зеленината от дърветата се сливаше със нощната тъма. Целият парк ухаеше на цъфнали дървета и цветя. Имаше живот, изпълнен с копнеж.

 

-         А, усещате ли аромата на разцъфтял люляк, ммммм, невероятно ухание, което гали сетивата и влиза чак до костите на мозъка, промълвих тихо.

 

Тук там по пейките бяха насядали влюбени двойки и тихо си приказваха, сякаш бяха героите от филма. Виждах ги, като нежни птички, чуруликащи  и свободни. Минахме покрай езерцето и няколко жаби, които седяха на повърхността на листата на водните лилии бързо скочиха във водата, като образуваха огромни кръгове. Сякаш нарисуваха очи, които зорко ни гледаха, като че Бог бе слязъл при нас на земята. Очите ни гледаха втренчено. Тишината ставаше още по осезаема и решихме да потеглим към вкъщи. Пресякохме парка и излязохме на Цариградско шосе. Вървим по тротоара пеша , а краката сякаш сами си знаят пътя и ни водят, водят. Запяхме песента от филма  и се радваме, че е петък вечер и на другия ден ще си поспим сладко. От време на време препускаха коли по шосето и в двете посоки. Бързат да се приберат навреме у дома. Всички с проблемите си. Само нашата столица не бърза и ни приютява всички в нейните недра. Обгърнала ни е, като майка закрилница и очаква от нас и ние да се отнесем към нея с нужното внимание и уважение.

 

-         „ Расте, но не старее“… извиках аз, защото се замислих колко годишна е и колко живот още и предстои.

 

Видяхме и последния рейс, който мина покрай нас,  а на него пишеше

“ За гараж “. Шофьорът бързаше да се прибере по-бързо при семейството си от уморения ден.

 

-         А, така, време и ние да се гарираме по-домовете си.. подвикнах докачливо аз и се засмяхме от сърце.

 

 

Позабързахме и ние, защото ни чакаха родителите в къщи, а  и умората се усещаше . Разделихме се във Младост , благодарихме си от споделеното преживяване и си пожелахме лека нощ.

 

Прибрах се, хапнах набързо каквото имаше за вечеря, изкъпах се и се гушнах във ухаещите на чисто чаршафи. Унесена и замечтана в утрешния ден бавно ме обгръщаше съня.

 

-         Колко потайности има в тази София наша, чух се да го изричам и леко се прегърнахме със майчина прегръдка.