Операцията - Лилия Христова

-         Да видим какво имаме днес? Един спокоен пациент… – анестезиологът доволно се усмихна.

-         Нямам търпение ... измъчи ме този бъбрек – опита да се усмихне и Кати.

-         Ще те поправим, не се притеснявай. Леко ще  боцна ... така ... Браво, добро момиче... На колко си години?

-         .... на двайсет и чет ...

 

 

  От влагата мазилката се лющи, сива светлина се отцежда през мръсните прозорци на коридора. Кати едва  отлепя чехлите си от лепкавия под. Вони. Тежка, противна миризма на болна плът. Стъпки ...  „ Сара, върни се, Сара ...” – викът се смесва с шум от захлопваща се врата.  Кати продължава към неясния край на коридора ... уморителна кашлица я задушава ... пада ...

 

   

   Нежната длан върху челото й я събуди. Внимателно повдигна клепачи. Като през мъгла вижда стаята, лицето на майка си ... Всичко е сиво - ахроматичен свят.

 

                                                  ***

   Неделя е. Кати стои до прозореца с изглед към сивата стена на новия болничен корпус. Нищо не й се прави. Не е казала на никого за безцветието си. Мисли пак за оня сън по време на операцията. Може би породен от наркозата ... Премахнаха бъбрека й,  младото й тяло се възстановява   бързо. Нощем сетивата й се напрягат да доловят онези стъпки, гласа и миризмата на стар болничен коридор. Понякога става, надниква през открехнатата врата. Стерилна белота. Само старинните прозорци напомнят за видението под упойка.

    Поразпита за сградата. Била е построена в покрайнините на София,  отдавна, като болница за туберкулозни. След Втората световна  я закриват, поради липса на средства, лоша хигиена... Скандална репутация, заради неизяснени смъртни случаи и  мистериозни изчезвания на пациенти. През социализма е отново възстановена като обща болница, та до днес.

 

    Унасяше се, когато усети миризмата. Дочу предпазливи стъпки, които поспряха пред вратата и заситниха нанякъде. Кати отвори. В края на коридора се мярна силует. Тръгна по стълбите след смътната фигура.  Усещането, че всичко се разпада, се усилваше от миризмата на разложение. Край вратата на моргата, костите й се вледениха от стенанията.                 

     Криволичеше в подземието, знаеше само, че търси Сара, убедена,че срещата е значима и за двете. Откри я в нещо като килер, натъпкан с всевъзможни гнусотии. Препъна се в  кофа, по пода се разляха вмирисани вътрешности. Прескочи локвата и се насочи към нишата, където се бе сгушила бледа фигурка.

-         Сара?

Мълчание.

-         Ти ме повика, нали? – прошепна Кати.

-         Аз. Ела.

Сара разтвори дланите си. Грейна пъстроцветна, блестяща топчица.

-         Това не е сън? Ти отне цветовете ми.

-         Да, за да те доведа при мен.

-         Не зная как да ти помогна.

-         Изслушай ме... Постъпих в болницата през 1942-ра с диагноза туберкулоза. От случайно дочут разговор разбрах, че лекарите са решили да изрежат част от белия ми дроб. Към мен бяха човечни, родителите ми плащаха щедро, но в онези нечовешки военни години, милосърдието имаше други измерения. Болницата превърнаха в лазарет, смъртта – в ежедневие. Предчувствах, че няма да преживея операцията,  не исках да умирам. Криех се, търсиха ме ... Не зная вече какво съм, нито с живите, нито с мъртвите ...  едва на двайсет съм ...

-         Как мога да  помогна?

-         Приюти ме ...

 

 

 

                                            *** 

      Кати върви покрай старинните прозорци на  блестящия болничен коридор, вижда цветовете на утрото. Наслаждава им се. След миг ще прекрачи в своя свят. Посреща я  светлолика жена с уморена усмивка.

„Коя е тази, Кати?” – дочу в себе си.

„Майка ни, Сара.”