ПОТАЙНОСТИТЕ НА СТАРИННИЯ ГРАД - Слава Костадинова

Не познавах остров Крит и нетърпението ми да стигна час по скоро беше разбираемо. Бях чела толкова много за стара Елада и знаех историите й. Когато ми предложиха да работя в малък ресторант в един от градовете, приех с радост.

Градът имаше две части – нова и стара. Ресторантът се намираше в старинната част, която беше предпочитана от чуждестранните туристи. Къщата, в която ме настаниха, също се намираше там. Улиците (ако можеха така да се нарекат) бяха тесни. Когато застанах по средата на една от тях и разперих ръце, докоснах оградите на къщите от ляво и от дясно.

Малки кокетни магазинчета, отворени от ранна сутрин до късна вечер, примамваха с чудни ръкоделия и сладкиши.

Ресторантът не беше голям, но имаше прекрасна градинска част. Масите бяха разположени под дърветата, от клоните на които се спускаха пъстроцветни книжни фенери. Нощем приличаше на приказка, в която потъвах като дете и не исках да свършва никога.

Къщата, в която живеех, не беше много далеч, но се намираше встрани от оживените сокаци. Излизаш от осветената жужаща уличка и пропадаш в сумрака, сякаш навлизаш в друг, различен свят излязъл от стар черно-бял филм.

Първата вечер изпитах ужас и се стъписах. Продължих с неясен страх в сърцето, непрекъснато оглеждайки се. Но какво можех да видя в това тясно пространство?

Разстоянието от началото на потайната уличка до моята квартира не беше малко, но не може да се каже, че е и голямо. Страхът ми обаче я правеше да изглежда безкрайно дълга и сякаш никога нямаше да стигна до дома.

А в ресторанта се работеше до късна нощ. Тръгвах си към два часа. Улиците бяха почти пусти. Само тук-там се чуваше човешки говор и смях. Когато обаче хлътвах в моята потайна уличка, обичайният шум се разтваряше в мрака и ме обгръщаше тежка, плашеща тишина.

Така минаваше времето и аз посвикнах с нощните си придвижвания. Наближаваше краят на лятото, а с него и краят на пребиваването ми тук.

Прибирах се както обикновено. В мига, когато свърнах по потайната уличка, изведнъж голям звяр изскочи отнякъде и сложи лапи на рамената ми. Шокът беше толкова силен, че съм загубила съзнание.

Когато отворих очи и се огледах, видях, че съм в непозната стая. Беше красиво мебелирана, с много картини. Имаше модели на кораби и изящен корабен часовник на стената. Лежах на старинно канапе. Внимателно надигнах глава от възглавницата и видях на земята да лежи голямо бяло куче, а на плетен стол до канапето стоеше мъж на средна възраст. Уплахата ми отново се върна и се разтреперах от ужас.

      – Моля Ви, не се страхувайте! Фреди – кучето ми – не искаше да ви уплаши, а само да ви поздрави. По това време го извеждам на разходка. Знам, че живеете наблизо. Чувах стъпките ви. Тази вечер трябваше да излезем по-рано и затова се срещнахме. Извинете ни! Моля ви!

Мъжът говореше с тих и умолителен глас, а кучето умно ме наблюдаваше, без да помръдне.

Гласът му ме успокои и аз внимателно се изправих, сядайки на канапето. Така виждах красотата на целия салон. Старинни сребърни съдове и украшения, различни наргилета и още прекрасни вещи. Следи от женска ръка – беше идеално чисто, но това можеше да се дължи и на добра прислужница.

– Ще ви приготвя сок от портокал. Моля, не ми отказвайте!

Кимнах с глава в знак на съгласие и успокоена вече, се усмихнах, с което доставих голямо удоволствие на домакина и на неговото куче. Фреди стана и много внимателно дойде до мен, поглеждайки ме в очите. Аз се усмихнах още по-широко и протегнах ръка да го погаля. Той положи глава на скута ми и ме остави да му се любувам. Имаше мека, лъскава козина. Домакинът се приближи, носейки на малка сребърна табличка чаша сок от пресен портокал.

– Казвам се Адонис. Бях капитан на кораб, но се пенсионирах. Сега живея тук с Фреди.

Той замълча, очаквайки аз да се представя.

– Стела. Не съм от тук. Само работя през лятото.

– И ще се прибереш у дома?

– Не съм решила още.

Оставих празната чаша на малката масичка до канапето и се изправих. Време беше да си вървя.

– Ще ми разрешите ли да ви изпратя?

– Да. Не бих могла да приживея още един подобен поздрав тази нощ.

И се разсмях. Той също се усмихна.

Тръгнахме. Аз, Адонис и Фреди. По пътя му казах името на ресторанта и други неща. Не знам защо. Просто реших, че мога да им се доверя – на капитана и на кучето.

 

***

Станах рано сутринта. Цялата къща беше приготвена още от вчера следобед за този ден. Някой почука на вратата на спалнята ми. Отворих. Беше Фреди. Дошъл сам-самичък дотук, докато Адонис ме чакаше пред вратата на църквата.

Днес е денят на нашата сватба.

Потайностите на старинния град ни събраха... Надявам се за цял живот.