Границата - Иван Иванов

Много пъти съм се чудил, ако глупаците си направят общо събрание, дали няма да ме изберат за председател. Преди години преподавателят ни по педагогика и психология попита, ако трябва да избираме от умен човек, но пияница и глупак, кого ще предпочетем? Чудехме се защо ни задава такъв въпрос.

-  В зависимост от случая, можете да изберете глупака, но за предпочитане е пияницата, защото глупакът вечер си ляга глупав, сутринта отново се събужда глупав. Пияницата вечер е пиян, сутринта е трезвен.

Дълго време ми трябваше да проумея, че глупостта ми е постоянна величина, връзката между нея и ядосването ми е чувствително близка, а на всичкото отгоре не близвам алкохол.

Поемам назад в годините, ровичкам в паметта си, която чудно, но все още е в добра кондиция, за да стигна до времето, когато бях млад лейтенант в края на 80-те години. В окръжния провинциален град по партийна линия в склада на Булгарплод пристигнал тир с безкрайно дефицитните банани. Само че били зелени, а Нова година наближава, другарите партийци от комитета как да ги ядат неузрели. В поделението имаше мощна руска печка на бензин, която ползвахме за отопление на огромната палатка при проверка на ракетите в полеви условия. Няколко денонощия, изгорила почти цистерна с гориво, печката достатъчно затоплила големия склад и бананите узрели. В знак на височайша партийна благодарност за поделението заделели няколко кашона дефицитни екзотични плодове, които се разпределили между началника, тримата му заместници, тиловака и лавкаджийката. Аз, глуповатият лейтенант, вместо покорно да си замълча, попитах на партийно събрание: “Ние деца нямаме ли?“ Другарят партиен секретар със завиден тактически маньовър смотолеви артистично, че ще провери и на следващото събрание ще ми отговори. След дни партийният, който ми бе и пряк началник ме заговори:

-  Виж, Иванов, питаш за бананите… А баща ти като е готвач, ти как ядеш кебапчета?

Дълго се пулех, необременената ми душица се бунтуваше, сърцето ми заби в сложни ритми. Останали последни в стаята, по-възрастен колега каза:

-  Сега разбра ли?

-  Не – отговорих.

-  Абе, миришат ни краката.

Вечерта, като се прибрах, открих, че правилно ми е казал колегата, краката ми лекичко ухаеха. Но на кого не миришат краката – на един по-малко, на друг повече.

Бях отпуск от военното училище за няколко дни, точно на Първи май. Баща ми, готвачът с кебапчетата (според партийния), работеше в най-хубавия ресторант на града. След манифестацията минах да го поздравя с празника на труда. Срещу входа на ресторанта малката уютна банкетна заличка бе подредена в очакване на най-скъпи гости. Трябва да съм се загледал повечко, защото управителката се приближи и тихо, заговорнически ми каза:

-  Ще дойдат няколко деца на другарите от комитета и съвета да се видят и почерпят.

Децата на тогавашните големци, приблизително на моята възраст, също се бяха прибрали за Първи май. Учеха в София и няма лошо в това да се видят и празнуват. Но в мен остана усещането за елитарността на тези мои връстници и тягостното чувство на невидимо разделение с мен, по-обикновеното момче, все още не разгадало думите „миришат ти краката“, но силно вдишало нежния им отблъскващ аромат.

Преди ден се сетих за всичко това. Разговорихме се с жена ми за разделението, маркирано от това невидимо ухание на нозете ни и трудно забележимата, но всъщност ярко открояваща се граница между хората. Разбунтувах се, сипех обидни думи наляво и надясно, а тя плахо ме попита:

-  Знаеш ли кога започва границата?

-  Мамка му, не знам, пишат ми я, чертаят ми я, сочат ми я, показват ми я. Усещам я – отговорих.

-  Границата започва, когато я преминеш. Може би е там, където ти си я поставиш.

Вместо да се поуспокоя от умните думи на съпругата ми, аз още повече се разгневих, защото някакъв патриот, при това и евродепутат, се беше ококорил от телевизора и говореше за бежанците. Зачудих се как би ми отговорил, ако го попитам откъде идва гордостта му, че е българин. Сигурно ще ме затрупа със заучени фрази и думи, ще ми ги изпее и изрецитира като отличник-първолак с нужния патос и ще очаква с блажния си поглед моите одобрителни аплодисменти. Аз още повече ще се ядосам, но нещата няма да приключат, защото ще предизвикат глупостта ми, подредена в тези редове. Повод за думите на патриота-евродепутат беше сирийско семейство бежанци, заживяло в страната ни. Загледах се в кадрите с уплашени, безобидни хора. В очите им видях болка и тъга, същите, които откривах и откривам все още в погледите на децата ми в чуждата страна, скрити зад сълзите им по останалото толкова далече под житейските развалини усещане за дом. Пак в очите им срещах мечтите им за нов и по-добър живот. Същите мечти, които биеха в сърцата на сина и дъщеря ми, на сестра ми в Ирландия, на многото приятели в Европа и Америка. Не искам и да си помислям какво би станало с тях, ако някой тамошен загрижен патриот и подкокоросани германци, французи, американци кресливо заговорят: “Махайте се, не ви искаме, отивайте си, вие не сте за тук“. Искаше ми се да попитам евродепутата, ако онези западни държавници бяха казали: “Вие, българите вън! Посегнахте на папата, убихте писателя си, провеждахте насилствена и цинична комунистическа политика, която дори не осъдихте, а нагло премълчавате. Погледнете крадците си, проститутките в Германия, Белгия, Холандия“. Вместо това България, въпреки огромните резерви, стана част от европейското семейство. Питам се къде и в коя соцказарма щеше да се озове нашият посредствен политик с фелдфебелски маниери, за да цели с камъчета дървени човечета за мишени. Смисълът на думата „патриот“ и посланията ѝ са светиня, както са българското знаме, гербът, химнът и никой съгласно закона няма право да ги употребява за евтина реклама, а също и да лъска с тях прашните си скъпи обувки. 

Пред мен отдавна стои въпросът: “Аз гордея ли се, че съм българин?“. Мнозина биха ме упрекнали за изпълнения със съмнения отговор: “Може би да. В един конкретен случай“. За него историците предпочитат да не говорят, а писателите мълчат. Защото преди 10 ноември пречеше идеологията, а след 10 ноември политиката. Но не само аз, а всички можем да се гордеем с народа си, с държавните мъже от едно друго трудно време и с… царя си. Точно така Цар Борис Трети. Мисля, че точно този цар, преживял ужаса на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и устоял на думата си, че докато той е начело на тази клета страна, български войник няма да участва в каквато и да било война. Говорил съм с приятели царски офицери, които често разказваха как германците са влезли в Австрия, Полша, Чехия и как в България. И за това, че нито един българин не е участвал на източния фронт срещу Русия. Но най-достойно е спасяването на българските евреи, защото пак според тези разкази на царските офицери зад позицията на великия българин Димитър Пешев всъщност са били вижданията и посланията на Цар Борис Трети. Ние, българите, можем да се гордеем с тези видни държавници и с народа си, спасили петдесет хиляди еврейски изстрадали живота. Дания е помогнала на три хиляди, Шиндлер е направил чудо за оцеляването на хиляда и петстотин евреи. Къде е нашият Спилбърг да направи затрогващия си филм, къде е нашият писател-класик да напише романа си, къде са държавниците ни с чест и гордост да поискат Нобелова награда за мир?

И след всичко това продължавам да се ядосвам на глуповато звучащите патриоти. Отново говорят за стени, телени огради, преградни съоръжения. Нека да си спомним, че светът стана много по-хубав, когато зловещата бетонна стена, олицетворяваща разделението и страха, падна. Демократи, патриоти и каквито и да сме, даваме ли си сметка, че изграждайки нови стени и огради, подчертаващи мрачни граници, всъщност сеем зърното на омразата и смъртта.

Няма да забравя, като малко дете, когато чувах, но не разбирах разказите за граничарите, убивали български „изменници“, нали така им казваха на момичетата и момчетата, бягащи към онзи, другия свят в преследване на своите мечти. Убивани са от българският изстрел, за който бдителният войник получавал като награда десет дни домашен отпуск допълнително.

Колкото до заплахата от ислямски тероризъм, това е реалност и тя съществува. Това е война, от която се възползват всички. И огромният мастодонт на Америка, наречен военнопромишлен комплекс, и руската сбъркана, алчна, комплексирана политика, с агресивното си желание да бъде решаващ фактор. Но нека световните политици не ни пробутват войната и заплахата от тероризъм като евтин сапун, с който да измиват мръсните си ръце и съвест. Може би отговорът се крие и някъде другаде. Каза ми го моят приятел, доктор Тарик от Йемен, според когото водата в света и Близкия изток свършва, а засушаването ще доведе до глад, миграция и ново човешко преселение, за което Европа не е подготвена. Нима оградите ще бъдат пречка, ако тези милиони бежанци преминат през България по пътя си към Германия, Франция и т.н.

В едно друго време, хора като нашия човек в европарламента, патриотът, носеха с гордост пропагандата в джоба на сакото си. В по-близките години пак там я криеха. Сега са готови да бръкнат на онова място и гордо да ни я четат, като сменят отделни имена и букви. Защото грозните им тезиси, че ни миришат краката, са все същите, а те удобно забравят, че поевропейчените им нозе смърдят като за обувки 52 номер.

Живеем в пропаганден свят. Пускаме си телевизора и компютъра, включваме радиото, отваряме вестника и лесно откриваме цинично застаналата, като напудрена, разголена проститутка манипулиращата пропаганда, с която просмуква отчуждението, разделението и самотата – мрачните болести на нашето съвремие.

Понеже в нашата държава много се лети, много пилоти, много орли имаме, та покрай тях се сетих за милиционера и обикновеният ром (на когото сигурно са миришели краката), озовали се под огромно дърво, криейки се от проливния дъжд. По някое време милиционерът казал:

-  Орел и лайно на едно място не стоят.

Ромът замълчал. И пак дума не проронил, когато за втори път милиционерът започнал, клатейки глава:

-  Орел и лайно на едно място не стоят.

Милиционерът, не забелязвайки че дъждът е спрял, за трети път казал:

-  Орел и лайно на едно място не стоят.

Ромът лекичко отговорил:

-  Добре, аз отлитам.

В този момент, преодолял яда, но не и глупостта си, дълбоко осъзнаващ колко ми миришат краката, стигам до още по-глупавото заключение, че много е лошо, когато някой се представя за орел, а не може да лети. По-скоро се мисли за торта, а си е най-обикновено л…

Мисля си за границата, скрила се или намерила тайно убежище зад неизвестността и тихо оправдаваща се с времето. Някой бе казал че законът е бариера, която лъвовете прескачат като лесна преграда, лисиците се промушват отдолу с хитрост, и само опулените говеда стоят пред нея. Може би и границата е тази, която големите лесно преодоляват, стъпили на финансовите си и властови възможности, а хитрите се промъкват с лукава усмивка, че са измамили всички. И само ние, глупаците с миришещите си крака, я спазваме, застанали от грешната ѝ страна.