Тънки измамници ООД - Иван Иванов

Идва си есента. Общо взето потискащо време. И като се депресира човек, какво друго му остава, освен да полудее. И как се лекува лудостта? С медикаменти. Моля се дано да са ефикасни, защото при тази компрометирана здравна система, човек вижда зор даже и да умре както трябва. Добре – лудостта ще я оправим, здравната система и нея. Обаче лечението на глупостта е много по-трудно. Пробвал съм няколко пъти, горе-долу пооправям се, но за кратко. Да кажеш, че е опасно – е, не е чак толкова като радиацията например. Съчиня нещо и ми се подобри се настроението, депресията, лудостта, глупостта и т.н. Ще ме извините, но от този луд, луд свят, какво друго му остава на човек, освен да лекува шантавията си с писане. Е, измекярите и боклуците вземат дрога, по-пропадналите се наливат с ракия, водка, уиски и тем подобни, пичовете се напиват с вино. Аз, глупакът – пиша.

Гледам вчера през деня, по икиндия, пред блока пристигнаха двама работника с дочени дрехи от някаква строителна фирма и с нечетлив надпис на гърба. Спомняте ли си филма „Черна котка, бял котарак“? И нашата улица е същата - кал, дупки, гьолове, само патките липсват. След малко дойде самосвал, малко валяче, ръчни колички и много бързо, без въобще да си губят напразно времето, напълниха дупките с пресен черен асфалт. Ей така се работи, викам си, като японците, точно - само дупките и част от тях, бързо - без грам офлянкване, акуратно и без излишни приказки. Това е начинът да се оправи тая държава – споделих със себе си. Но в този момент се сетих, че и преди пет-шест месеца пак ги пълниха дупките, и преди още пет-шест месеца пак. Вярно, загрижени хората, през няколко месеца идват, пооправят, а ние все недоволни. Вечерта се заговорихме с едно комшийче:

-                Познавам сина на собственика на фирмата. Звъннах му, а той ми отговори, че летните ремонти приключват и трябва да се усвоят предвидените средства, защото ако останат, догодина няма да се отделят от бюджета. Чисто и просто, да отчетат дейност и да вземат парите.

-                Добре – отговорих – но нали преди няколко месеца, колко пъти вече не ги и броя, пак ремонт правиха. И при първия дъжд дупките пак се изцъкляха и ококорваха.

-                 А ти обърна ли внимание на надписа на фирмата?

-                Не успях да го прочета, но най-вероятно “Тънки измамници ООД“.

Помислих си, че гледам някакъв абсурден филм, в който най-тъпата роля на глупака е отредена за мен, зрителя. Попитах преди време мой холандски приятел за кого е гласувал на проведените наскоро избори. А той простичко, но със самочувствие ми отговори:

-                Когото и да предпочета и да му дам гласа си, той първо ще работи за нас.

У мен остана гадничкото усещане, че ние както и да избираме - партия, правителство, президент и всякакви такива големи хора, те първо ще работят за онази същата фирма с благозвучното име “Тънки измамници ООД“. Пък ако нещо… А̀ко, а̀ко, но а̀кото мирише. Аз нямам големи претенции да давам най-верните и точни определения и становища за изборния процес. По-скоро изборите са едно състезание, в което винаги губи публиката - тази на стадиона, пред телевизора и т.н. Но най-потърпевши са тези, които си нямат хал-хабер от играта. Точно като в изневярата - първия път все пак приемаш резултата, втория път прощаваш. Третия път откриваш в погледа на другите, а накрая и в собствените си очи глупака. И после се питаме защо всички полудяват, а някои като мен пишат, за да се самолекуват.

Обаче разните му там държавни работи, органи, структури, съвети, парламенти, президенти въобще не стоят със скръстени ръце, а току извършат някоя брутална интервенция в разсъжденията ми. Наскоро попаднах случайно на канала, предаващ избора за генерален директор на БНТ. Гледах как една икона на телевизията и журналистиката като Иван Гарелов беше препитван като посредствен хлапак от някакви неспособни детски учителки, както веднъж ги бях нарекъл „СЕМки и бонбонки“. В този свят все по-малко неща ме учудват, но това елитно представителство на хилавото наше безвремие и бездарие направо удари в най-високите стойности на червеното. При измервателната апаратура, ако сте обърнали внимание, когато показателите са на границата на критичния максимум, индикаторът или стрелката сочат и се отклоняват в най-ярка червена окраска. А знаете ли какви са били заниманията и работата на тези „СЕМки и бонбонки“, както ги нарекох по-горе. За представителя на вечната партия - парламентарист и половина, какво да кажеш? Мой добър приятел ми сподели: “Има нещо смущаващо в едни хора, дето помежду си още си викат другари“. Обаче това, членките, е - там вече вдигам и кръвно, и захар. Едната чела хороскопи по световно известна кабеларка „Канал не знам си кой номер две хиляди иии…“. Как да не сте я чували, айде не се правете на по-луди и глупави от мен. Другата и това не е правила, защото е била пиар. Де е телевизия, де е пиар-я, но голяма работа е пиар-я. Третата носила кафе - карала стаж някъде по телевизиите в немско, по-късно цял КУРеспондент станала. И понеже усещам смущението ви, ще кажа, въпреки че сами можете да го откриете в интернет, за неин близък приятел в живота, основал движението КУР (Конституционно Управление на Републиката). Последната, най-известната, повече с авантюрите си, сакън - да не си помислите за някакви глуповати авантюри. Какво да прави, пали я на любов жената, като белградчанин на сръбска музика. И все едни такива известни засуква около себе си.

Тези същите самодиви (бях написал думата самораслеци, ама я смених) препитваха и Кошлуков. Всички приятели, познати и непознати, с които разговарях, по-късно споделяха, че той е представил най-добрата концепция. Когато младежът Кошлуков е имал смелостта в онова брутално, сиво време да каже какво мисли и да се опълчи на грозната система, изградена от страховете ни да живеем свободно, тези същите „СЕМки и бонбонки“ безгрижно са играели в детската градина и са притичвали до лелките: “Пък моля другарко, той Стоянчо ме ощипа по дупенцето“. Е, малките палави розови дупенца станали по-късно големи задни части, почти като на гвардейския оркестър тъпана, но какво да правиш - живот. Пак там в онези години, човекът Гарелов спасява от сигурна смърт малкото палестинско дете Ахмед, крие го под седалката на кореспондентския си автомобил и рискува живота си. В други държави има Пулицър, но уважаемите членки на съвета сигурно не са и чували за него, ще го помислят за някой парфюмиран пич-пиар. Защото ако бяха познайвали нещо, щяха да стоят прави на изслушването, остави че г-н Гарелов беше институцията – г-н Панорама. Кошлуков сигурно се е разкъсвал от въпросите за компромиса, когато зловещата идеологическа система е унищожавала и смачквала мечтите му, пленени от дебелите бетони стени на комунистическите затвори. Все пак той беше от онези, първите и последни, обичам този израз, романтици на прехода. А както казва Чудомир, лъжата обикаля света, докато истината си връзва обувките. Кошлуков бил човек на Кой. Ами добре, а те на кого са? На паметника на безименният воин или на някой скрит телевизионен продуцент. Били на НиКой. Аман от глупости. Вярно бе, я и аз като съм на никой, да вземете да ме направите генерал, но не министър-председател, защото ме помързва. Не че други не ги мързи. Пък може и ей това писание да ми отпечатате, няма нищо, че нямам ничия подкрепа.

Понеже и аз трудно вече изтърпявам моята любов към езикови и писателски волности, спирам. Вече съвсем сериозно искам да разкажа за брата на Васил Левски, известен като Малкият Левски. Участва като революционер в Ботевата чета. Пленяват го при връх Вола и го заточват в Диарбекир, откъдето бяга и се записва по-късно като доброволец-опълченец в Руско-турската война. При боевете на Шипка губи ръката си, но доживява Освобождението. В един хубав ден идва в София да моли от новите властимащи големци да спасят от глад и мизерия него и децата на сестрата на Левски, като им дадат под наем малка воденичка в карловския балкан. Отговорът на тогавашните първенци знаете ли го? Същият, какъвто ни го дадоха и показаха с избора на директор на телевизията. Безсмислено е да припомням онези мъдри думи, че революциите се подготвят и извършват от идеалисти, но от тях се възползват случайни минувачи.

Сега искам да завърша и ще го направя много тъжно. Напоследък се вихри една бурно-емоционална кампания за връщане на младите и способни хора в България. Когато дъщеря ми тръгваше, дядо ѝ, застанал тихо на столчето, спокойно заговори:

-         Заминавай и никакво такова - обичам България, не мога без родния град – помълча и продължи – Това, последното може да го казваш, но като се оправиш.

Още нещо си припомних - преди две години, бях на юбилея на Георги Мишев - един от онези истински горди мъже, както ги нарекох малко по-горе - романтиците на прехода. Стана известен писател и разказа как през седемдесетте години художественият съвет грубо отхвърлил неговото и на другите млади творци произведения. Всички по-възрастни колеги и приятели успокояващо им говорили да не се притесняват, нещата ще се оправят, ще се тръгне в друга посока, пътят е правилен, е, има и грешки и т. н. Георги Мишев след кратко мълчание мъдро се обърнал към всички:

-       Не заблуждавайте момчетата! Не ги лъжете!

 

А аз си мисля за дупките от поредния калпав ремонт и за най-проспериращата фирма в държавицата ни - „Тънки измамници ООД“, за Гарелов, Кошлуков и разните му там КОЙ, ТОЙ, НИЕ, ВИЕ, ТЕ. Гледам по телевизията как с мощни пиарски страсти убеждават децата ни, моите и вашите, (техните – не, сакън!) да се върнат и поливат това наше сухо дърво “България“. Може би ще ме обвините в плагиатство, но ще се обадя тихо, но достатъчно ясно:

-          Не заблуждавайте децата! Не ги лъжете!