НЕУВЯХВАЩА ЛЮБОВ ИЛИ БУКЕТ ОТ ТЪМНОЧЕРВЕНИ РОЗИ - Галина Москова

Започна новия сезон на спектаклите  и аз реших да се потопя в магията на това неповторимо и велико изкуство. Въпреки , че бях от провинцията не ми костваше усилие да си направя есенно пътуване за няколко дни до столицата, за да изживея отново и отново любовта на живота си. Прожекторите в залата осветиха сцената. Публиката притай дъх. Очаквавахме любимата си актриса, незабравима и запомняща се с безброй роли в киното и театъра. Бавно и величествено тя пристъпи под звуците на оркестъра. Тази вечер беше юбилейна. Беше й омръзнало от интервюта и безсмислени истории написани в пресата за нейния живот. Тя реши да играе себе си и го направи по свой неповторим начин. Разположи се удобно в любимото си кресло. Отпи няколко глътки от питието в чашата, пое си дълбоко дъх и започна:

„ Всичко това, което ще ви разкажа, може да ви се стори необикновено, но за мен бе едно неповторимо преживяване след толкова години на раздяла с един, любим човек, оставил дълбока следа в моя живот… През една гореща, лятна нощ сънувах странен сън, в който някак необичайно позвъних на 112 и казах същия адрес, на който не бях ходила от години, с молба за спешна помощ. Събудих се развълнувана и обляна в сълзи. Не изчаках до сутринта и набрах телефония номер на този любим човек, който не бях срещала от години, защото пътищата ни се разделиха и аз трябваше да се преместя да живея и работя в друг град. Въпреки всичко с него останахме много добри приятели. Щом чух сигнала, нещо дълбоко, заспало в мен се събуди след толкова години на раздяла далече един от друг. Неочаквано в слушалката прозвуча онова познато „ало”, което преди години ме караше да потръпвам от щастие.

Усещайки дъха му, очите ми се насълзиха и отроних неговото име, което изговарях само в мислите си. Той ме позна и ме нарече с най-хубавото име, с което се беше обръщал към мен някога:„ Розичка". Онемях. След няколко мига на опиянение , той ме попита как съм се сетила за него. Рaзказах необикновения си сън и той потвърди, че напоследък наистина не се чувствал добре. Погледнах часовника на стената. Оставяше около четвърт час до отпътуването  на влака. Облякох се бързо. Приготвих багажа си за няколко дни и тръгнах забързана към гарата. Всичко беше като в сън. Щом се качих във влака картини от някогашния ми живот в столицата започнаха да се менят бързо една след друга. През цялото време си мислех само за него. Нашата първа среща. Оня поглед, неочаквано пронизал сърцето ми и наказал една жена да обича истински. Срещите и разговорите ни в неговия уютен дом. Цветната градина и зеленината на двора ме обгръщаха със своята свежест и желание за живот. Спомени се нижеха като мъниста от скъп за мене дар. Неочаквано едно от тях се откъсна и търкулна. Пред мен изплува една, незабравима среща преди повече от петдесет години. Беше първа пролет. Навсякъде ухаеше на свежест и на нов живот. След онази съдбовна среща ние продължихме да се търсим. С всяка минута заедно чувствата ни се сливаха и ставаха все по- дълбоки, искрени и трайни. Искахме се постоянно и винаги чакахме с нетърпение миговете, когато отново ще сме заедно. Така беше и този път. С бързи крачки вървях към неговия дом. Към онова неописуемо и неповторимо щастие, което ме докосна така внезапно, че все още не можех да повярвам на ласките и чувствата, с които ме даряваше любимия.

Щом вратата се отвори отново потънах в онази прелест и ухание, които обичах най-много. Оставих чантата и палтото си, което още повече ме стопляше в този миг. Сърцето ми биеше лудо. Мъжът, който ме посрещна обгърна с топлите си длани премръзналото ми лице и страстно целуна парещите ми устни. Отдръпна се и се огледа в очите ми. После ги целуна. Потънах в обятията му и замълчах. Дъхът ми спря, а пулса ми се ускори от вълнение. Чувах само гласът му, който не преставаше да звучи и отеква в душата ми: "Розичка, моя, мила Розичка! Обичам те! Обичам те! Обичам те!"

Въведе ме в гостната с кръгла маса, на която имаше ваза с красиви, червени лалета и безброй изненади. Онова плахо момиче, което беше срещнал преди няколко месеца се беше превърнало в зряла жена. Говорехме продължително, но в погледите ни се четеше очакване за нежно докосване, топла прегръдка и изгаряща целувка. Спонтанно седнах и се сгуших в топлите му обятия. Той усети ударите на сърцето ми и ме притисна силно като че ли искаше да ме запази само за себе си. От гърдите ми се отрони въздишка, която издаде моята възбудимост и желание да сме дълго време заедно. Той бавно смъкна края на деколтето ми и нежно докосна с устни края на закръгленото ми женско рамо. Прокара пръсти по гърба ми и усетих топлата му мъжка длан. Беше първа пролет - ден за нещо ново, което се зараждаше. Беше истинска, бяла пролет. Внезапното спиране на влака прекъсна златната нишка на спомените. Локомотивната свирка оповестяваше, че наближаваме гара. Повдигнах погледа си и през замъгления прозорец видях познати местности, които ме посрещаха като стара позната. Нещо ме стегна за гърлото и неочаквано от очите ми се отрониха две сълзи, който начертаха две следи по вече отминаващата младост на лицето ми. Това бяха два житейски пътя, които извървяхме разделени - моя и неговия след нашата последна среща заедно. Влакът спря. Същата гара. Огледах се боязливо. Нищо не се беше променило - същите забързани хора, трамваи и пътища. Същият въздух. Качих се в трамвай. След около десетина минути бях вече пред дома му с разтуптяно сърце. Позвъних. Минаха няколко секунди преди да се отвори врата. Сториха ми се часове. Времето беше спряло и притаило дъх. След миг врата се отвори и се появи - човекът, който най - много съм обичала през целия си живот. Беше същият. Стройната му фигура не се беше променила. Само посребрялата около слепоочията коса го правеха още по - красив. Въведе ме в антрето и затвори вратата след себе си. Мълчахме без дъх. Един до друг в дълбока прегръдка. Думите бяха излишни. Усещахме ударите на сърцата си. Той беше един – ритъма на неувяхващата с годините любов.” 

 

Аз и всички в залата слушахме внимателно монолога за любовта. Тя си пое дъх и стана от креслото. По лицето ми имаше сълзи от вълнение и съпреживяно щастие. Неочаквано от публиката излезе един мъж, носейки огромен букет от тъмно - червени рози и  се качи на сцената. Тя го погледна и го прегърна. Той й подари цялата си обич. Двамата се поклониха пред публиката. Последваха бурни аплодисменти. Оркестърът засвири тържествено. Всички техни приятели се качиха на сцената с много цветя  и пожелания. Журналистите направиха снимки и записи на спектакъла. Беше прекрасна вечер, незабравима и запомняща се. „Всичко в живота е истинско, когато имаш верни приятели”. Това бяха последните думи на актрисата. 

И за мен остана незабравима вечер за цял живот. Какво е животът?  Едно щастие, магия, съпричастност и тъга, тъга за изгубените мигове, но и вечни търсения на човешката душа...Остава една загадка и още много въпросителни, но защо ли?