КАРАКОНДЖОЛ - Драгни Драгнев

     Да минеш край Сандьовия трап нощем, значи да напълниш гащите. Таню Казанджията, нали го знаеш, уж на война ходил, уж еди какъв си бил там – и той бъзлив. Таньо, Таньо, язък ти за ербаплъка. Големи приказки бяха, едно нищо излезе, подкачат го мъжете и достовете му. Таньо обаче лесно не се предава. Аз, вика, не съм дърво, жива душа съм. А то, караконджолото, не пита кой си и на война ходил ли си. Хваща ти из един път гръцмуля и пие кръвта ти.

       Аз, бай ти Таньо,  викам тъй, а те – инак. Драки. Жените пък седят на дернек, дават ухо и стъкмяват одумки. Изсипват се сутрин на къра с мотиките, нищят одумки, разчекват мъжките приказки. Булките от Пчеларово не падат по-долу. И те цапнати в устата. Ловят одумките, пюскюлчета им връзват. Вятърът мъкне тия пюскюлчета насам-натам, каталясва…

     Моя милост седи, слуша и бяс го хваща. Криви думи нали са – бодат, рана оставят. Раната боли. Затуй мисля как да я изцеря. Сам – не ми трябва никой. Да се топят достовете и мъжете  на женски кълки. Аз ще се дигна посреднощ, ще се измъкна навън уж да пусна една вода. Ще грабна големия сатър, ще откача авджийската двуцевка и ще ида да хвана караконджола. Хукне ли да бяга, ще му надупча тиквата със сачми и ще го затътря към село. Зяпайте, зяпайте, ще река на достовете си и на целия селски народ. Видяхте ли кой му свети маслото, бе хайвани?

       И тъй – нощта слиза на вълни, на вълни. Изтърсва полите си над лозята и кляка сред село. Селото се прозява два-три пъти, остава по долни гащи и гаси лампите. След час ще захърка. И тъпан да му бият – няма да мръдне.

       Туй е моята, бай Танювата нощ, да ви кажа. Избрах си я, премислих я стъпка по стъпка. Остава да грабна пушката и сатъра и да си хващам пътя… И като се измъквам от постелята, значи, надигам първом едно шише. Ракията пари, червата ми ще изгори, но за кураж пия. Сетне се присламчвам зад къщи, прегазвам градината и хващам Пчеларовския път. По този път вървя ей тъй, нарочно. Трябва да избудалкам караконджолото. Седи то на онова място до Сандювия трап и към селото върти очи. Дебне някой кьорав да излезе насреща и за гръцмуля да го пипне. Тъй, ама бай ти Таньо не е кьорав, нито абдал. На бай ти Таньо очите му на четири. Вървя си спокойно, правя се на две и половина, уж хабер от нищо си нямам. И като стигам Пчеларовската мера, залягам. Тъй  залягах едно време на фронта. Коремът ми омеква като спукана гайда. По брадата ми лепне трева, гъделичка ме.  От всички страни мирише на овча тор и магарешко семе. Нейсе. Дотука върви екстра, да видим отсега нататък.

      Плюнча ръце, сгъвам надве пушката и набутвам два патрона. Стигат ми два патрона. Това са две шепи сачми за глиган. Ако караконджолото захване да се мята като заклан петел, ще му тегля още два патрона. Четири патрона май няма да стигнат. Караконджоло е туй, може куршум да не го лови. Със сатъра ще му видя сметката. Тоя сатър из един път говедо събаря. Като му прекъсне вратните жили, оня ще обърне петалите. Хайде, бай Таньо, давай, бай Таньо! Ти що животинчета си оставил намясто, колкото лисици си одрал, толкоз косми на главата си нямаш. Клъцни злите езици и цената ти ще се дигне…

       Няма какво да се пипкам, да се унасям в мисли и разни фантасмагории, ами да поемам… Не се откъсва от земята, не е ахмак бай ти Таньо, а пълзи и се усуква в тревата като змия… Близо е  Сандювият трап, наоколо са царевичните ниви. Тук се върти тоя караконджол. На туй място го мернали синовете на дядо Митьо и напълнили гащите. Как да е се завлекли до село посреднощ, понеже се връщали от забава в читалището на Пчеларово и се разпискали пъзльовците. Ставайте, бе хора, викали, в нашата мера има караконджол! Ама кой ще ги чуе!? Селото спи като умряло… На другия ден разправят кое как е било и зъбите им дрънчат.

       Да видиш сега бай ти Таньо какво прави. Наострям уши, кокоря се в тъмното. Мракът е гъст и лепкав. Маже се по лицето, пъха се в ноздрите, като скала ме затиска. Ха се надигна, ха ми хвръкнала главата. Този караконджол май още не ме е намирисал и ми дири цаката. Тъй, ама бай ти Таньо не е вчерашен, не се дава лесно. Нека да ми излезе насреща – тогава ще приказваме.

       Обаче ни караконджол излиза, нито нищо. Мисля си да не би някой да ме е изпреварил, да е окачил на ченгел караконджолото, да му дере кожата и да си свирка. Мисля си, ама не вярва. В селото от бай ти Таньо по-куражлия няма. И както си мисля, замира дъхът ми. Нещо шава на двайсетина крачки. Чува се едно „Сзъъът”, после едно „Пхъъъф”. Сякаш някой търка касапски нож на бруса. В следния миг – тежки, спокойни стъпки. Идат и нищо не подозират. Тъй, ама аз слагам пръст на спусъка. В другата ми ръка лепне сатърът. Очите ми режат мрака. Мярва се нещо, ни човек, ни мечка – на караконджол прилича. Да изскочи зад облаците луната, начаса ще лъсне тиквата на караконджола. Но хич не му трябва луната, понеже се излагам на опасност.

       Тъй… Чудовището замира и подир малко пак „Сзъъът”, пак „Пхъъъф”. Точно сега е моментът, мисля си. Два куршума ще го презкундят. Не, по-добре жив да го хвана… В пазвата на чудовището просветва нещо. Прилича на лъч от джобно фенерче. Светлият кръг лази в пръстта,бута се насам-натам, като жълта жаба подскача. Наоколо мракът се разрежда, става рехав. Люпят се ръце, глава, нос, брада – на човек прилича. И аз, моля ви се, начаса го познавам. На ти тебе караконджол. Бе агрономе, акъл имаш ли, викам, и се превивам от смях. Луд ли си, бе айвол…

        Прожекторчето облизва лицето ми. Гледай ти каква беля щях да си докарам, отупвам се по гащите, човек щях да убия, викам, в гроба да те замъкна, бе агрономе. Какво правиш нощя в царевицата… Ами изследвания, вика… Намерил си му времето и колая. Добре, че пусна фенерчето, спаси ти кожицата. Пушката и сатъра за мене ли, дума агрономът. За тебе, майната ти, махвам с ръка,  за караконджолото бе… Сега пък агрономът се раздрусва от смях и си държи корема… В туй време луната се измъква от облаците да види какво става по земята. Хилиш се ти, ама щях да ти опявам кокалите, клатя глава. Ти си караконджол. Видели те дядо Митьовите синове. Напикали се от страх… Брех, прави се на замаян агрономът. Трябва да им извадим тоя караконджол от главите, викам. Ти си учен човек, напъни се, може да ти роди нещо тиквата.

-      Отиваме при Андон Куция – хваща ме под мишницата

агрономът.

-      Излагаме се, бе човек – дърпам се аз

-      Андон вчера одра едно даначе за банкета на

делегацията – нарежда агрономът.

-      Цяло даначе ли изядоха!? – чудя се аз

-      Ха, за още питаха…

-      Май че кожата ще свърши работа – омеквам аз.   

…Утрото с нежна ръка прекъсва неспокойния сън на

селото. Буля ти Танювица излиза с метла и лопата на двора. Гледа ме как съм седнал пред къщи, смуча цигара и се подсмихвам.

-      Пак не си мигнал – дума жената.

Правя се, че не я чувам.

-      Въх! – изпищява жената по едно време и изтървава

лопатата и метлата.

На два кола, простряна да съхне, мерва една кожа.

-      Снощи ли го…  - заеква буля ти Танювица.

-      Снощи – кимвам. – Голям зор видях…

-      Божичко! – плесва с ръце тя и хуква към съседния

плет.- Бульо Петровице, ела да видиш… Станке ма, гледай …Снощи Таньо убил караконджола.

-      Не думай ма – блещи се съседката.

-      Одрал му кожата биля – сочи буля ти Танювица. –

Голям караконджол, голямо чудо…

Новината скача от плет на плет, дига женурята на крак.

Аз гледам към портата да мерна достовете си, че да им

река : „Зяпайте, зяпайте… Нали отворихте ей такива усти… Видяхте ли кой му свети маслото, а…”