СТРАДАНИЕТО ОБЛАГОРОДЯВА - Божидар Коцев

            Истински изживяваме щастието си, когато преди това сме страдали от дълбока скръб. Човек може да не владее чувствата си, но е длъжен да се съобразява с действията си.

            В паметта ми никога няма да избледнее онзи кошмарен ден, когато терорист камикадзе се вряза с колата си в тълпата хора. От последвалия страхотен взрив загинаха стотици невинни. Между жертвите бяха жена ми и моят единствен син, останал завинаги на шест годинки. Обичах го повече от всичко на света. Самият аз се отървах като по чудо с няколко незначителни наранявания.

            От този ден насетне не живеех, а страдах. Скръбта по загубата на най-скъпите и любими същества беше ме обладала и отвън, и отвътре. Душата ми сляпо се луташе в мрака на изживяното нещастие. Чувствата ми за живот бяха напълно притъпени. Сериозно обмислях мисълта за самоубийство. Бях чел някъде, че самоубийството е кражба на гърба на човешкия род. Великата тайна на живота е да се борим ежедневно срещу злото. Искаше ми се да направя поне едно добро дело, преди да умра. Но се чувствах напълно безполезен за света.

            От черната житейска пропаст, в която бях изпаднал, ме спаси само вярата ми в Бога. Вярата в Бога е като светлината за живота.

            По време на злощастния инцидент с жена ми бяхме на работа във френската столица Париж. Напуснахме родината си, омерзени от лъжливите и крадливи български политици и от апатията и овчедушието на сънародниците си. Може би, ако не бяхме напуснали родното си място, съдбата ни щеше да бъде по-милостива. Но кой смъртен е способен да избяга от това, което му е подготвила неговата орисница.

            Една годзина след смъртта на жената и сина, същата тази орисница на моя живот промени изцяло намерението ми за самоубийство.

            Често пъти след работа посещавах уютно кафене в краен квартал на парижката столица. На път за това кафене, една привечер срещнах шестгодишен хлапак, който удивително приличаше на моя загинал син. В първия миг бях изумен. Спрях се като закован с ръждиви гвоздеи насред  малката тясна уличка. Спря се и хлапакът. В очите му прочетох страх да не му причиня болка. Гледаше на мен като на потенциален  насилник. Дрипите, с които бе облечено момчето, разказваха неговата нещастна история на бездомен гаврош.

            Почти физически усетих как мъката се прокрадва пълзешком в сърцето ми. Издайнически сълзи заблестяха, подобно на бисерни капки, породени от трагичния спомен за кончината на най-близките ми хора. Малчуганът продължаваше да ме гледа със страх, но и с известна почуда. Горкото дете не можеше да знае за бурята в душата ми.

            Осинових малкия Александър. Дадох му името на сина си. И животът ми коренно се преобърна. Във всеки знак на съдбата има скрита радост. Ти само трябва да я извадиш от скривалището й.

            Сега не говоря за своето щастие на човек, по-малко щастлив от мен. Казвам го само на вас. Има сълзи, които се смеят и смях, който плаче. Щастието е като здравето – ако не го забелязваш, значи го имаш. Бъдете щастливи!